Асансьорът отново спря на етажа. Изщракването на вратата и резките стъпки на един мъж, който изобщо не се криеше, го накараха да извърне глава. Видя една размазана фигура.
— Как успя да го направиш, Митко? — прозвуча познат до болка глас.
— Пешо! — зарадва се искрено Димитър. — Ти ли си това?
— Няма кой друг да говори с моя глас. Виждаш ли ме?
— Като неясно продълговато тяло.
— Ти ли го уби?
— Много лошо мислиш за мен. — И храбро излъга. — Исках да го пленя, но приятелите му го убиха, за да не ги издаде.
— Щом се шегуваш, значи вече си добре.
— Бих се радвал, ако бях на твоето място.
— Колко зъл си станал.
— По-лошо — отчаян. Ти как се озова тук?
Високият елегантен мъж не смяташе да отговори на този толкова естествен въпрос. Разглеждаше безизразно, с познатия си маниер на духовно превъзходство, картината на полесражението и с математическа точност запечатваше в паметта си всяка подробност. Особено внимателно се спря на лицето на Димитър.
— Добре ли си?
— Добре съм, но скоро ще се оправя.
— Малко ми е трудно да започна, сигурно ще го възприемеш неправилно, но за съжаление съм принуден да го направя. В разследването, което водя, се появи обстоятелство, налагащо известно изясняване. Трябва да ти задам няколко въпроса. Потърсих те по Системата и тя отговори, че си тук. Нямаше друг начин да те повикам, освен лично да дойда. Ще те помоля да бъдеш искрен… Разкажи ми за последната си среща с бай Асен.
— Ти?!?
— Необходимо е, Митко.
— Аз… Ами седнахме да играем шах. И нищо повече.
— Нещо особено в неговото поведение?
— Държеше се съвсем нормално, като всеки друг път. Защо ти е това? Ти също беше в стаята и много добре го знаеш.
— Въздействието върху душата на другия не става само с думи, може да се извърши и с поглед, движение, дори — мисъл. В твоя случай — чрез шахматни ходове… Не бързай да възразяваш! Постави се на мое място. Много е подозрително следното обстоятелство. Бай Асен е напълно нормален до… срещата с теб. Когато излиза от кабинета, се отправя към стола, взима си храната, поставя я на масата, качва се на същата тази маса и започва да държи разобличителна реч.
— Махай се! Махай се!
Изведнъж се усети, че държи револвер в ръката си. Махна предпазителя. Дръпна затвора. И започна да натиска спусъка.
Изстрелите изпълниха пространството и закънтяха болезнено в ушите. Миризмата на пистолетния барут бе по-особена и по-остра.
— Свърши ли с отговора си — запита незасегнатият Петър.
— Имам още един — отвърна ядно Димитър и старателно се прицели с полуслепите си очи.
Рикошетът го удари в рамото.
Захвърли ненужния вече пистолет и с разперени пръсти затисна кървящата рана.
Болката дойде по-късно и парализира съзнанието му.
— Сега ти трябва лекар — установи Петър. — Отивам да го извикам заедно със следствената група.
Излезе.
Димитър зарида.
6.
— Какво беше това? — изплаши се Вики.
— Не знам — отговори Станьо. — Друг път чувала ли си подобни шумове?
— Никога.
— Защо не спират?
— Можем само да гадаем.
— Да излезем ли?
— Трябва. Наближава обед.
— Гладна ли си?
— Много.
Избутаха кабината на мястото й.
— Ела — предложи Вики, — да опитаме още нещо.
Хванати за ръка, двамата влязоха в същата тази кабина и после се отправиха към изхода.
Някакъв солиден господин ги изгледа неодобрително, след което се насочи към избраната кабина.
Двамата влюбени минаха заедно през вратата.
— Успяхме! — зарадва се Вики, — пренася и по двама души.
— Така не претоварваме ли механизма?
— Абе, карай да върви.
— Госпожице Виктория, възползвам се от обстоятелството, че сме заедно и си позволявам удоволствието да ви поканя на обяд.
— Господине, трогната съм от вашата покана.
Столът ги посрещна с обичайната глъчка. Наредиха се на опашката и там веднага научиха за новото събитие — нямаше хляб. Според едни всеки момент щели да го донесат, според други — песимистите, не бивало да се надяват, защото май имало повреда в хлебозавода.
Без да се колебаят, Вики и Станимир взеха ястията и се настаниха на една маса, доста отдалечена от гишетата.
— Знаеш ли — започна Вики, — носи се слух, че някъде в Сградата има голямо езеро.
— Истинско езеро?
— Изкуствено, но изглеждало като истинско. Толкова било голямо, че можело лодка да се кара. По бреговете му растели палми. За плажа били докарали пясък от Приморско, като предварително го пресяли. В него пуснали различни вкусни риби — така Върховния си разнообразявал трапезата. Било красиво като рай. Но много трудно се стигало до него. Запазено само за големи началници.