— Не — предпочете отново да излъже Станьо.
— Значи, отиването ти в края на коридора при прозорците е съвсем, ама съвсем случайно.
Станьо сви безпомощно рамена.
— Аз никога не бих отишъл в края на коридора — обясни невзрачният. — Не че не искам — мен също ме гони любопитството, а по съвсем други причини. Сградата е направена така, че близо до външните стени съществуват гранични гравитационни изкривявания. Сигурно си успял да забележиш това. Те са опасни за хората. Знам за няколко души, които са били изхвърлени извън Сградата. Всички те са намерили смъртта си. Затова бе въведен хипнотичен регулатор. Минавайки средата на коридора човек изпитва желание да се върне. Това чувство става болезнено след определена граница. При теб го няма. Ти не си защитен. Когато те видях да пресичаш границата, исках да ти помогна и да те спра… Съжалявам, не успях да превъзмогна себе си.
— Каква грижа за човека! — хапливо се изпусна Станимир.
— Трябва да си помагаме — сякаш не разбра иронията невзрачният. — Нали сме колеги?
— Благодаря.
— Няма защо, такава ми е службата. Странното при теб е липсата на хипнотичната забрана. Препоръчвам ти да минеш през лекарския кабинет и да поискаш да ти вградят защитата. Така ще се предпазиш от излишни съблазни.
— Ще се постарая да изпълня препоръката.
Невзрачният се усмихна и тази усмивка, за пръв път откакто се познаваха, изведнъж го разкраси. Оказа се, че този човек не е чак толкова безизразен. Вътре в него се усещаше някакъв живец.
— Какво ще кажеш да ти покажа едно място?
Звучеше като покана, на която можеше да има само един отговор. Станьо се съгласи. Мястото се оказа доста близо. Преминаха през стената и се озоваха в малък уютен бюфет.
На двете масички, покрити със снежнно бели покривки, нечия грижовна и опитна ръка бе поставила ваза с цветя, подредени по най-строгите закони на икебаната. Станимир гледаше като замаян привлекателните етикети на различните продукти, наредени по лавиците.
— Мишо, както се уговорихме!
Невзрачният се отпусна привично на стола и започна да обяснява:
— Тук има всичко. За това място знаят много малко хора и още по-малко имат достъп. Изключително е удобно за поверителни разговори. Само различните видове уиски, при това поднасяни незабавно, са тридесет и седем, и то от най-реномираните марки, а още толкова могат да се изпишат допълнително. Погледни шоколадите. Безброй са. Сега Мишо ще поднесе специалитета на заведението, най-безхитростния на света: чиния с по едно парченце от всеки вид салам. И с пухкавите хлебчета — едва ли си ял нещо по-вкусно досега. Салатата е с домати от Австралия, без никакви следи от нитрати и радиация. Залята е с чист зехтин от Испания.
Той вдигна чашата и дълго се любува на прозрачната течност.
— Наздраве!
Двамата се чукнаха. Звънна чист кристал. Топлината забушува в гърлото му, потече към крайниците и се спря в главата.
— Как го намираш?
— Прекрасно!
— Още една чашка?
— С удоволствие.
Разговорът беше приятен и непринуден, докато онзи не попита:
— Случайно ли беше там?
— Съвсем — искрено отговори Станьо. — Прииска ми се, тръгнах. Бях изпднал в някакво неопределено състояние…
— Сам?
— Съвсем сам. Кълна ти се!
— Аха — каза невзрачният, който знаеше истината.
— Така беше — потвърди Станьо, комуто бе известно, че събеседникът му също знае, но отговаряше пред него, както трябва.
— Сигурно е било, както ти казваш — съгласи се невзрачният. — Още една чашка?
— Стига толкова — реши се да откаже Станимир. Вече усещаше слабост в краката си. — Обичам да има по малко, колкото да си усладя душата.
— Какъв си мъж, ако не умееш да пиеш?
— Умерен. Пий, но знай кога да спреш. Така съм се научил.
— Правилно. Ето човек, който ми харесва. Сигурен съм, че ще станем приятели. Ще се радваш ли по-често да използваш този бюфет?
— Иска ли питане!
— Но сигурно си се досетил, че преди да ти дадат, трябва нещичко и ти да дадеш.
— Съгласен съм с това, но какво мога да дам?
— Искреността си. Споделяй с мен чутото и видяното, без да се притесняваш.
— Трябва да си помисля.
— Нима ми нямаш доверие?
— Аз съм стеснителен човек. Предпочитам да си мълча. Не съм свикнал да си разкривам душата. Изобщо не съм приказлив.
— Добре, помисли си.
Невзрачният взе да се нервира.
Той не разбираше, че събеседникът му е от онази порода хора, които външно се съгласяват лесно, покорни са на вид, възползват се с лекота от предоставените им възможности и същевременно са пълни с вътрешни терзания, самолюбие и внезапни пристъпи на упорство…
— Ако се съгласиш, ще ти издействам възможността един път месечно да посещаваш спецбюфета за десетина минути, с добавка… право на гос… тенка. Подаваш си заявката предварително и ще бъдеш обслужен качествено и в срок.