Петър дръпна партньора си настрани.
— Сега я вапцахме. Лекарските кабинети като за зла беда са всички по четните номера и днес не работят.
— Леля Маруся не е в първа младост — разправяше гръмогласно рус младеж близо до тях, в но още си я бива. Жалко, че се подхлъзна, щеше да бъде чудесно забавление. Чу ли я какво разправяше по едно време: „Единственият начин да протестираме!“
— Ти смяташ ли, че в знак на протест е правилно да се събличаш? — запита го някакво момиче.
— Възприемам го като нормален начин на протест.
— Хайде да се събличаме! — предложи момичето, което беше доста привлекателно.
— А, не съм казал, че аз…
— Гледай го ти какъв страхливец!
Тълпата се люшна.
— Умира!…
— Да разбием вратата на лекарския кабинет.
Чуха се силни удари. Ритаха с крака. Блъскаха с рамена. Вратата се оказа много по-здрава, отколкото предполагаха.
— Почакайте! — изви се над шума писклив истеричен глас. — Сега ще й видим сметката.
Край Петър и Димитър преминаха двама души, мъкнещи голяма дървена греда. Интересно откъде бяха я намерили? Тълпата се раздвижи и ги пропусна. Те се засилиха и таранът бързо свърши работата си.
Вратата жално изскърца при първия удар, простена при втория и завинаги замлъкна при третия в излетя от пантите и се търколи безпомощно на пода.
Тълпата се дръпна и изненадана замлъкна.
Зад вратата, на която с големи букви пишеше:
проблясваха лампите на най-обикновен коридор.
— Излъгаха ни! — завика някакъв прегракнал глас. — Излъгаха ни! Да ги накажем!
Гласът му потъна в тишината.
Хората надничаха в направения отвор, преминаваха от единия в другия коридор, тихо си разменяха по някоя и друга дума и бързаха да си отидат.
— Да видим сметката на съседната врата.
Притежателят на пискливия глас се оказа висок благообразен мъж с клиновидна брадичка и разкошни мустаци. Приличаше на известна порода декоративни кученца. Наивитетът му поддържаше у него убеждението, че той командва, и от устата му се сипеха резки слова:
— Раз, два, три. Удряй!… Раз, два, три. Удряй!…
Работната врата не издържа бесния натиск и се строполи с гръм и трясък като колос от Великденския остров. Този път станаха къси съединения и резките пламвания заслепиха очите на присъстващите.
— Давай следващата врата!
Сега викаше един от младежите, които държаха гредата.
— Я да се измитаме — предложи другият до него. — Не виждаш ли, че сме останали само двамата.
Те се огледаха, видяха само секретчиците, които мирно седяха настрани, захвърлиха гредата, хукнаха по коридора и бързо изчезнаха.
Дори мъжът с пискливия глас го нямаше.
Малко встрани от полесражението две жени помагаха на леля Маруся да се изнесе на безопасно място. Всъщност, забеляза Димитър, тя съвсем не беше стара, а жена в зряла възраст с прекрасно оформени, привлекателни гърди. Какво ли не правят с красотата неподходящо избраните дрехи. Дали пък не бе съзнателен избор?
Жената силно охкаше. Ръката й беше неестествено изкривена.
— Дай да те видя — предложи Димитър. — Имаш късмет — увери я той след малко, — само е изкълчена. Сега ще трябва да я дръпна и ще те заболи. Стискай зъби.
Той дръпна и леля Маруся веднага изохка силно.
— Намести се. Трябва ми бинт да стегна ставата. Евгения, да имаш нещо подходящо?
— Че откъде — избухна момичето, — всъщност опитай с шала ми. Мисля, че ще свърши работа не по-зле от здрав бинт.
— Е, лельо Маруся — каза доволен Димитър, — остава да те облечем и да довършим празника.
Жената забеляза любопитния поглед на мъжа и неволно прикри гърдите си. Донесохадрехите й, тя ги навлече, но дори под тяхната защита не успя да укрие стройното си тяло.
— Ще пишем ли рапорт? — запита Петър, повече сам себе си, отколкото сътрудника си, когато останаха сами.
— Има ли смисъл?
— Ти защо смяташ така?
— Май експериментът приключи. Хората вече знаят, че няма стаи, че не се работи, че не се почива. Какво повече да правят тук?