Станимир ги съобщи накратко.
— Да, положението никак не е розово — промърмори Никола. — Какво ли ще стане с нас?
— Трябва да се измъкнем, колкото се може по-бързо. Сградата се руши. Може всеки миг да се сгромоли върху нас и да ни погребе живи.
— Как да се измъкнем?
— Все трябва да има някакъв изход.
— Назад не може, лично се уверих, напред не бива.
— Как да го разбирам?
— Както искаш.
— Тогава?
— Съветвам те да останеш при нас и спокойно да изчакаш събитията.
— Тук! В това гнусно блато!
— Само на пръв поглед е неприятно. Поживей и ще се убедиш, че дори тук човешкото съществуване може да протича с достойнство.
— Благодаря — поклати отрицателно глава Станимир. — Предпочитам да си отида. Очаквах да видя ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО, а намерих отвратително блато, в което се изливат нечистотиите от обслужващите системи на Сградата.
— Но след пълно пречистване.
— Дори така да е, пак изпитвам отвращение. Не мога да си представя… Да, не мога да си представя произхода им…
Той не успя да намери повече думи и замлъкна. Вдигна неопределено рамене, обърна гръб на събеседника си и бавно се отдалечи.
— Упорит си. — Никола го настигна и тръгна до него. — Щом не искаш да останеш, ще ти помогна. Обслужващият сектор е отделен от нас със стоманена врата. За съжаление тя никога досега не се е отваряла. Нито пък някой от нас знае как да го направи. Няколко луди глави се захванаха да я съборят, но начинанието им се провали, без да бъде нанесена и драскотина по повърхността й. Но малко встрани, отдясно, съществува пожарна стълба, водеща някъде нагоре. Къде? Никой не знае. Други луди глави тръгнаха по нея и досега не сме получили ни вест, ни кост. Опитай, ако не те е страх.
— За страх, страх ме е, но така не мога да живея.
Той се сбогува и тръгна.
— Запомни, върви край стената, стигни до стоманената врата и там отдясно ще намериш стълбата.
— Благодаря. Ако успея, ще се върна да ви изведа.
— Дано. И други са обещавали…
Тръгна и скоро парапетът се прекъсна и пред очите му се разкри тясна желязна стълба. Заслиза и бързо се озова на долното ниво. Тинесто-машинният дъх на блатистата вода тук се усещаше по-силно. Изпита отвращение и гадене и същевременно някакво долно животинско удоволствие от разлагащата се плът: обхвана го нещо като страст на токсикоман. Хвана се, че диша дълбоко, възпротиви се на слабостта си и си наложи сдържаност.
Сети се за нещо и извика:
— Накъде да вървя? Наляво или надясно?
Никола се наведе над парапета.
— Все едно е. Краят е същият!
— Благодаря, много ме успокои, няма що.
Тръгна надясно. Само след десетина крачки се убеди, че пътят няма да бъде никак лесен. Препречени железа с остри краища залавяха дрехите му и трябваше да внимава и да се промушва ловко, за да не ги изпокъса. Локвите криеха непредсказуеми дупки. Няколко пъти пропадаше, измокри се до колената и трябваше да открива ямите и да ги заобикаля, което съвсем не скъсяваше разстоянието. Накрая стигна до някаква камара нахвърляни безразборно дъски, камъни и тръби. Опита да заобиколи грамадата, но опря до брега на блатото.
Погнуси се да нагази водата.
Обърна се и тръгна наляво. Мина отново край Никола и въпреки мрака възприе или по-скоро усети скритата насмешка, изписана върху спокойното му лице. Изпита злост и почти вбесен, продължи напред. Случи се почти същото. Равният под се смеси с издатини и разхвърляни строителни материали. Поучен от краткотрайния си опит, старателно избягваше измамните плитки локви. Така се увлече, че не забеляза как стъпи върху някаква смазка.
Плъзна се и не успя да запази равновесие. Падна по очи, удари силно главата си и, заедно с болката, в съзнанието му нахлу силен смях. Няколко подземни жители гръмогласно изразяваха моментното си задоволство от нелепата картина.
— Внимавайте в картинката, господа! — викна разярен Станимир и опита да се изправи.
Отговори му взрив от още по-силен смях. Някаква жена изкочи от тъмнината и се приближи до него. Хвана го за ръка и внимателно му помогна да стане.
— Не им се сърдете — гласът й бе доста приветлив. — Паднахте достатъчно комично. Елате с мен. Изнервен сте, уморен сте и трябва да си починете.
В първия миг понечи да откаже. Самолюбието му бе повече от засегнато. Вътрешно беснееше, но преди яростта да избие навън в нервни крясъци, очите му срещнаха погледа на жената. Възпитанието не му позволи да избухне. „Хайде, успокой се, каза си той, полека, полека…“ Напрежението се разреди и настъпи успокоение…
Влязоха през някаква врата и още от прага Станимир силно се учуди и занемя. Примижа от силната светлина и когато свикна с яркостта, разбра, че се намира в друг свят.