— Периодът на полуразпад е ескпоненциална функция — развиваше тезата си Димитър. — Трагедията започва бавно и протича стремително. Развръзката очаквам през следващите часове.
— Каква ще бъде тя?
— Пълно разпадане.
Той премести очилата си от върха на носа по-близо до челото си. И вместо старческия си безпомощен вид, придоби почти детски, но още по-безпомощен, макар и хитроват.
— Изход? — продължи Димитър. — Май единственият изход е да излезем извън Сградата, преди тя да е престанала напълно да функционира. Страхувам се, че в противен случай ще ни погребе под отломките си.
— Нищо ново не казваш — намеси се Драгомир.
— Новото е в липсата на време — възпротиви се Димитър. — Ние сме изпаднали в цайтнот.
— Ние сме в цугцванг — никой не очакваше подобни думи от Снежа. — Не се учудвайте на този израз — засмя се тя, като забеляза реакцията им. — Аз играя добре шах. Положението сега е такова, че всяко действие само влошава позицията ни. Необходим ни е етюден печеливш ход. Митко, ти се занимаваш с етюди на шахматната дъска, ще измислиш ли такъв ход и в живота?
Той разпери объркано ръце.
— Събитията са тези, които ни носят на бурните си води и не се знае къде ще ни запратят. Нека се оставим на течението и просто да избираме най-спокойните и най-безопасни места.
— Съветваш ни нищо да не правим? Ти си противоречиш!
— Така е. Но съм сигурен, че Сградата няма да ни освободи, преди тя самата да умре. Въпросът е да се пласираме така, че когато започне да се руши, да я напуснем, преди да ни затрупа.
— Много е опасно.
— Прав си — съгласи се Димитър и продължи, — но е единственото възможно.
— Какъв е този шум?
Намираха се в средата на коридора, където привличането към стълбите още не се усещаше с достатъчна сила. На това място някои бяха разбили близките врати и с тях бяха подредили нещо като беседка, в която така удобно се бяха настанили нашите приятели. Обкръжени от тухлен вал, те се чувстваха в някаква относителна безопасност и същевременно се криеха от силното течение, всмуквано от зеещите отвори.
А от тях често се разнасяше многогласен глъч.
Марин бързо се надигна и внимателно погледна през най-близката разбита врата.
В съседния коридор нямаше нищо.
Пресече го и отново се огледа. Но този път припряно се дръпна назад и се прикри зад стената. Почти в същия миг покрай зеещия отвор потекоха безброй хора. Те се движеха в безредна колона, в която единствената свързваща дисциплина бе избраната посока.
Изтекоха се като пороен вихър.
— Какво ще кажете да се присъединим към тях? — предложи Марин.
Останалите наскачаха и с това показаха съгласието си.
Единствено Петър се замисли. Колоната идваше от големите номера и хората в нея бяха спокойни. Може би рефлекторната система вече не действа?
Но веднага други мисли заеха главата му. Странни му се видяха тези служители в сравнение с това, което познаваше от толкова години. Най-малкото държането им представляваше достатъчен повод за съмнение. Движеха се в редици по четирима и макар да не спазваха напълно строя, усещаше се невидима ръка, която ги направляваше. Лицата им бяха спокойни и решителни, като на хора, знаещи цената си и твърди в намеренията си.
Изглежда минаващите ги забелязаха.
Невзрачен човек с обичайното работно облекло и необичайна розова лента на лявата си ръка ги приближи. Огледа ги един по един, но без това да бъде неприятно.
— Аз ви познавам — обърна се той към Петър. — Няколко пъти ми се налагаше да идвам във вашата стая.
— Сещам се! Слънцето грее за всички…
— Точно така, Слънцето свети за всички, а Желязната сграда ни пази от него. Това е моя мисъл. Заради нея си имах доста неприятности. Но защо да приказваме за минали работи?
Петър усети неприятни тръпки.
— Накъде сте тръгнали? — побърза да промени темата той.
— Същият въпрос да ти задам и аз.
— Естествено, дори ще отговоря веднага.
— По-добре почакай, може да предложа друга алтернатива.
— Без да сте ни изслушали?
— Всеки има намерение, съдбата — измерения!
— Радвам се да разбера, че не сте загубил афористичния си начин на изразяване.
— Придобил съм навика да черпя вдъхновение от практиката и да прилагам всичко на практика.
„Май става опасно“, помисли си Петър. Огледа се и разбра, че беше късно.
Обграждаха ги десетина яки на вид мъже с безмилостни погледи и равнодушни лица.