Какво ли ще се случи след малко?
— Очаквам да чуя вашето предложение — опита се да налучка верния тон.
— Най-сетне нещо съществено. Но преди това да се запознаем. По-точно да се припознаем отново, защото виждам, че си ме забравил. Казвам се Михаил, по баща Иванов, с фамилия Мирнов. Като дете често ми се подиграваха за фамилията. Не им се сърдя, детска работа. Хората са… Искам да направя нещо за тях. Ти ще ми помогнеш ли?
— Иска ли питане! — отвърна бодро и сякаш весело Петър.
— Бих предпочел по-ясен отговор.
— Ще ви помогна, стига да мога.
— Доволен съм и на това. Така, запознахме се. И се разбрахме. Впрочем, наричайте ме Мим.
— Съгласни сме, Мим — отговори за цялата група Димитър.
— Засега може да вървите с нас — реши за тях Михаил. — По време на почивката ще се посъветвам с помощниците си и ще намерим някаква възможност за сътрудничество или, ако нямате нищо против, за присъединяване към нашата група. Дотогава ще ви помоля да не разговаряте с моите хора. Така в редиците ни няма да навлязат непроверени идеи.
След тези думи странният човек ускори крачка и се отправи към челото на колоната.
Спогледаха се учудено.
— Винаги може да се измъкнем — бодро предположи Снежа.
— Ако успеем — изрази скептицизъм Стоян.
За други мнения нямаше време. Колоната достигна стълбището. Огромната тълпа, изпълнила докрай коридорите и стъпалата, изглежда ги очакваше — глъчта при тяхната поява спря и безразборният шум се превърна в тихо дишане.
Михаил се изкачи на една маса, специално измъкната от близкото барче и започна речта си:
— Скъпи колежки и колеги, пред нас стои важен проблем: да направим правилен избор при възникналата ситуация. — Този път гласът му беше пронизителен и кънтящ. — Съгласим ли се да напуснем в безпорядък Сградата, ние се превръщаме в безправни дисциплинарно уволнени служители, без никакво право на компенсация. Призовавам ви в никакъв случай да не се поддавате на моментно настроение и на завистливи намеци. Нека останем тук, в Сградата, и докрай да отстояваме правата и достойнствата си. Запишете се в нашия комитет „Спасение“. Само така ще избегнем пълната разруха…
Петър усети как някой леко го дръпа за ръката.
— Да изчезваме — прошепна Димитър. — Тези май са луди, щом се водят по акъла на луд.
Потъвайки в безличната тълпа, те се измъкнаха незабелязано през една разбита врата и се оказаха в празен коридор. Дори глъчката се отдалечи значително. Още две-три подобни преминавания и щяха да се откъснат от натрапниците.
— Не! — възпротиви се изведнъж Снежа. — Аз оставам.
— И аз — присъедини се към нея Драгомир.
— Вие сте полудели! — закрещя Петър. — Скоро тази Сграда ще рухне и всички ние ще се окажем погребани живи.
— А вие двамата — изведнъж се противопостави и Стоян, — смятате ли, че ще успеем да намерим изход навън?
— Поне ще се опитаме!
— А ние ще се възпротивим на разпадането! — тросна се Снежа и обърна гръб. Повече нищо не възприемаше. Тръгна си, без да каже дори сбогом.
Другите двама я последваха.
— Да се махаме по-бързо — предложи Мария.
— Че защо? — запита Марин.
— Тези са агресивни и могат да ни подгонят и накажат за бягството.
Едва ли някой от групата повярва на това, но за всеки случай побързаха да се отдалечат от стълбището и да потънат в лабиринта от коридори и изкъртени врати.
6.
Стената го пропусна толкова неочаквано за самия него, че Станимир не успя да се задържи прав, влетя в някакво помещение, залитна напред и се изтърси по очи на земята. За щастие инстинктивно вдигна глава и не се удари сериозно. Подът беше мраморен, гладък и така добре лъснат, че тялото му се плъзна два-три метра, преди да спре.
Шарките на плочата под него бяха необикновено красиви и топли. Прекара длан по нея и изпита вътрешно задоволство. Подобен разкош можеше да съществува само на едно място в Сградата.
Изправи се и тържествено се огледа.
Наоколо цареше строго административно великолепие. Каменни колони опасваха залата. Между тях пейки и мраморни масички, отрупани със списания и цветя, очакваха някой да ги използва.
Звучеше тиха приятна музика.
Точно в средата, непосредствено пред погледа на Станимир, се намираше единствената врата в тази Кръгла зала.
Пристъпи към нея с трепет.
Дали го очакваха?
Встрани от вратата имаше малка масичка от червено абаносово дърво. Върху нея бе поставена отворена голяма тетрадка с твърди корици и прошнуровани и прономеровани листа.