— Не съм забравил, бе. Сега ще ти обясня какво трябва да направиш. Отиваш при…
В този миг портиерът завъртя ключа и останалата съществена част от разговора се проведе при закрити врати на четири очи.
Стената се размърда, набъбна и се изду. До ушите на Станимир достигна тих бълбукащ шум. Заприлича му на планински поток, неволно затвори очи и дълбоко пое въздух — липсваше характерната миризма на борова смола. Камъкът потече надолу, закри вратата и там, където беше Входът, изчезна всякакъв намек за него.
Няколко души се приближиха без да бързат към изчезналата врата. Явно бяха закъснели. Не изглеждаха уплашени. По-скоро им беше весело — припряната веселост на смутени хора.
— А, сега — каза симпатичен млад човек с черно куфарче в ръка — ще се топнем ли в басейна?
— Ти знаеш ли да плуваш? — подкачи го жена с посивяла коса.
— Не ми е за пръв път — отговори събеседникът й.
— Нека се съберем повече — предложи жената, — по-лесно ще минем.
Когато групичката се увеличи достатъчно, хората се преместиха върху квадрата срещу изчезналата врата. Равнината се развълнува и жадно започна да ги поглъща. Никой не показа и най-малко вълнение — за тях това не беше ново преживяване. Дори, ако се съдеше по усмивките на лицата им, то май им доставяше някакво вътрешно удоволствие.
„Интересно в помисли си Станьо, в как ли бих се чувствал аз в тяхното положение? Дали наистина има басейн?“ Представи си как шляпа из водата с дрехите и се разсмя. Би изглеждал направо нелепо — особено когато излиза и струйките потекат по пода. А после силна струя нажежен въздух ще го мята из помещението, докато изсъхне и заприлича на бостанско плашило. Е, едва ли е така.
Време е и той да влезе в Сградата.
Отправи се към своя Вход!
6.
Той се заизкачва по стъпалата право нагоре. Краката сами го носеха. Умората се появи едва на върха. Усети, че въздухът не му стига. Обърна се кръгом към равнината, към простора, и задиша дълбоко — нека кислородът прогони смазващата тежест в белите дробове. Неволно погледна надолу и инстинктивно, преди дори да се уплаши, се дръпна рязко назад.
Нямаше стълбище в стоеше в края на почти отвесна стена, на която вместо стъпала се виждаха едва забележими ръбчета.
Как ще слезе обратно?
Често сънуваше как се изкачва по склон на планина или хълм и този склон постепенно се изправя, изправя, докато стане отвесен, дори с обратен наклон и той няма сили да се задържи. Политаше в бездната и се събуждаше облян в лепкава пот. Друг път, в просъница, леглото се обръщаше като самосвал и той напразно се опитваше да се задържи с нехващащи ръце. Отначало се ужасяваше, после се научи да определя, че не е наяве и изпитваше радост от летежа, но винаги прекратяваше съня си, преди да достигне дъното на ямата.
Сега сън ли е, или наяве?
Затвори очи и предпазливо ги отвори след няколко секунди. Гледаше право в краката си. После премести напред погледа си. Изгледът се промени. Най-горните стъпала бяха нормални, по-долните, противно на всякаква перспектива, се стесняваха рязко и се превръщаха в отвесна стена.
Отправи взор към хоризонта и се залюбува на великолепната дъга. Отново сведе поглед — стената беше отвесна. Ама че интересна работа! Не вдигай глава — чака те бездна!
Свят, несигурен като съня!
Припомни си прочетеното за пирамидите на маите и ацтеките и за техните жестоки обичаи. Представи си, че е жрец, стои на върха, а в основите — огромна тълпа, вярваща в него и боговете, тълпа, която очаква човешкото жертвоприношение. Вдига ритуалния каменен нож…
Може би той е жертвата?
Или… жрец плюс жертва равно на саможертва?
Жертва ли? Той е Служител, а не някакъв си там член на обслужващия персонал. Успя да надмине предопределеното му от произхода. Нека онези се блъскат пред страничната вратичка. Нима ще променят нещо с усърдността си? И дали искат да променят живота си? Единици са тези, които изпитват удоволствието да влизат през Главния вход и да гледат с пренебрежение останалите, може би по-глупави, може би по-непохватни или по-ненастойчиви, може би по-честни или по-непридирчиви в жизнените си изисквания. Трябва да е доволен, че принадлежи към по-особен сой хора…
О! Гледката сега е съвсем друга. Видимият свят придоби нормалните си измерения. Стълбата възвърна класическите си пропорции. Изящният мрамор искри под напора на хладната светлина. Само една малка, почти незабележима подробност разваля приказното великолепие: безброй крака бяха изтъркали камъка и очертали едва забележима пътечка.