Обгърна още веднъж хоризонта с поглед, полюбува се на неизменната красива дъга и се обърна — отправи се към блестящата стъклена врата.
Когато се приближи достатъчно до нея, тя плавно и безшумно се отвори пред него и учтиво го покани да се възползва от предоставената му възможност.
Влезе вътре и се спря, заслепен и замаян от великолепието и блясъка на ширналата се кръгла зала.
В средата разкошен кръгъл кожен диван обвиваше нежно и плътно вътрешен басейн с идеално гладка повърхност. В центъра изящен фонтан изхвърляше висока гъста струя вода, която се стичаше обратно, без нито една гънка да нарушава плавните преходи. Така се оформяше футуристична скулптура, която всеки миг променяше форма и цвят и сякаш олицетворяваше абсолютната неподвижност и стабилност.
Строителят не бе пожалил скъп бледорозов мрамор за облицовка на отвесните стени. Шарките бяха така подбрани, че никъде не прекъсваха, а се преливаха една в друга. Полировката бе толкова добра, че отразяваше като истинско огледало безбройните светлинки, повече от звездите на небето, които проблясваха с диамантен оттенък.
Таванът, ослепително бял, почти не се виждаше от множеството кристални лампички, увиснали на златисти нишки с различна дължина. Светлините се подреждаха във величествен свод на храм, но вместо централното кубе да опира в облаците, бе обърнато надолу и се сливаше с водния фонтан.
Станимир тръгна из залата. Отгоре прозвуча тиха музика. Вдигна очи. Нишките над него се поклащаха в такт с музиката или по-скоро обратното — музиката съвпадаше с такта на люлеенето.
Спря в тишина.
Направи крачка напред в музика.
Мелодията, така тиха, на прага на възприятието, предизвикваше опиянение с прекрасните си звуци. Възвишеното го подхвана и понесе някъде в бездните на желаното и неосъществимото…
Стресна го удар на гонг. Пред него се изпречи точно копие на вратата, която преди миг се затвори зад гърба му.
Привичката и логиката му подсказваха да потърси някаква странична врата и там да покаже на портиера своя пропуск. Потърси я с очи и не успя да открие нито вляво, нито вдясно дори намек за съществуването й. Следователно, оставаше му единственото решение: да премине през новопоявилата се врата. Почтително хвана блестящата медна дръжка и внимателно я дръпна…
Оказа се вън от Сградата!
Наоколо се простираше същата червеникава равнина, същото синкаво небе, същата дъга, същото стълбище и същата колонада. Отиде до края на площадката и погледна надолу в същите отвесни стъпала. Обърна се: същата фасада и същият Параден вход.
Не виждаше нито една разлика.
На небето точно срещу него висеше Слънцето. Впери поглед в него и не изпита болезнено дразнене от светлината. По-скоро бе нещо като орнамент, отколкото нормалното животворно светило.
Върна се, прекоси залата и излезе през първия вход. Направи го повече от любопитство. Липсваше му логическото откровение.
Същото!
Но на небето висяха две слънца!
Изтича обратно.
Слънцата бяха три!
Спря се. Движението по траекторията на махало явно не водеше до никъде. Слънцата изглежда отбелязваха неудачните опити, а вътре някой с големи очила, скрит зад още по-голямо бюро, равнодушно наблюдаваше поведението на неизвестния нему човек и съвсем безпристрастно преценяваше умствените му способности.
Това беше тест!
Истината се криеше някъде вътре в залата.
Какво образуваха шарките по стените?
Лабиринти! Може би симетрични… Да влезе в Лабиринта и да излезе. Но откъде? Как да се сдобие с Нишката на Ариадна? Станьо започна да проследява ивиците и се стараеше да не пропусне нито една извивка. Всички водеха към центъра.
Какво му даваше това?
Спомни си основното правило за движение в лабиринт. Доближи се до стената и тръгна по нея. Нищо! Излезе отново на другата врата. Нима е сгрешил в разсъжденията си?
Трябва да открие входа в лабиринта!
Излезе вън от Сградата. Слънцата бяха станали четири. Направи ухилена гримаса към тях и веднага се върна обратно. Допря лявата си длан до стъклото и тръгна да обикаля залата, стараейки се да не отделя пръсти от стените.
Озарението толкова често му бе помагало в трудни минути!
7.
Обгърна го тъмнина. Усилията на мисълта му бяха възнаградени. За съжаление нямаше време да се наслаждава на съобразителността си.
— Пропуската, молим! — стресна го недоволен писклив глас. — Гледам те, млад човек, добре облечен, интелигентно лице, а вече нахален.
Станимир изпита облекчение. Най-после нещо познато. Ако човечецът не беше в кафезчето си, сигурно щеше да го разцелува. Знаеше добре как да се справя с подобни сръдливци.