— Дадено.
Запътих се към бюрото на Тренера, където той се беше привел и четеше някаква книга за баскетбол. От начало заради всички знаци „О“ и „Х“ ми се стори, че си играе на морски шах.
— Здрасти, Нора — поздрави той, без да вдига поглед. — Какво мога да направя за теб?
— Искам да ви кажа, че новото разпределение по чиновете и новият учебен план ме карат да се чувствам неловко.
Тренера избута стола си назад и сплете ръце на тила си.
— На мен разместването ми харесва. Почти колкото ми харесва мъжката схема за съботния баскетболен мач, над която работя в момента.
Сложих едно копие от училищния кодекс за поведение и за правата на учениците върху книгата му.
— По закон нито един ученик не трябва да се чувства застрашен на училищна територия.
— Ти застрашена ли се чувстваш?
— Чувствам се неловко. И искам да ви предложа разрешение. — Тренера не ме прекъсна, затова си поех дъх по-уверено. — Ще стана наставник на когото и да е ученик от вашите групи по биология, ако отново ме сложите да седна до Ви.
— Пач има нужда от наставник.
Едва се сдържах да не скръцна със зъби.
— Така всичко губи смисъл.
— Видя ли го днес? Участваше в обсъждането. Цяла година не съм го чувал да обели нито дума, но след като го сложих до теб, хоп! Успехът му ще се подобри.
— А този на Ви ще падне.
— Така става, когато не можеш да погледнеш настрани и да ти кажат правилния отговор — отбеляза той сухо.
— Проблемът на Ви е, че не е достатъчно старателна. Ще й помогна.
— Не може. — Тренера погледна часовника си и каза: — Закъснявам за среща. Приключихме ли?
Напрегнах мозъка си за още някакъв довод, но явно вдъхновението ми току-що беше секнало.
— Да изпробваме новото разместване в клас още няколко седмици. А колкото до това да станеш наставник на Пач, говорех съвсем сериозно. Разчитам на теб.
Без да дочака отговора ми, Тренера си засвири мелодията на куиз шоуто „Джепарди“ и се изсули през вратата.
Към седем небето се беше смръщило до мастиленосиньо и аз дръпнах ципа на палтото си, за да се стопля. Двете с Ви вървяхме от киното към паркинга, след като току-що бяхме гледали „Жертвоприношението“. Аз отговарях за филмовите рецензии в „иЗайн“ и понеже вече бях гледала всички други филми, които прожектираха в киното, решихме да видим най-новия урбанистичен филм на ужасите.
— Не съм гледала по-откачено нещо — заяви Ви. — Оттук нататък налагам забрана върху всичко, което дори леко намирисва на филм на ужасите.
Устройваше ме. Като се има предвид, че предишната нощ някой се бе спотайвал пред прозореца на спалнята ми и добавянето към това на един напълно развит филмов сюжет за преследвач, който гледахме тази вечер, вече ме караше здравата да се панирам.
— Представяш ли си? Живееш си живота, без изобщо да подозираш, че единствената причина да те държат жив е, понеже искат да те принесат в жертва!
И двете потръпнахме.
— И защо беше този олтар? — продължи тя с толкова дразнещо неведение, че бих предпочела да говорим за жизнения цикъл на гъбите, отколкото за филма. — Защо лошият запали камъка, преди да я върже? Когато чух как плътта й цвърчи…
— Добре! — направо креснах. — Сега накъде?
— Може ли само да отбележа, че ако някой тип ме целуне така, като нищо ще се издрайфам. „Отвратително“ е слаба дума за онова, което ставаше в устата му. Беше грим, нали? Понеже ако някой наистина има такава уста…
— Трябва да предам рецензията до полунощ — прекъснах я.
— А? Добре. Значи към библиотеката? — Ви отключи вратите на своя пурпурен додж „Неон“ от деветдесет и пета. — Ама да знаеш, че си станала ужасно докачлива.
Настаних се на предната седалка.
— Сърди се на филма.
Сърди се на онзи любопитко на прозореца ми снощи!
— Не говоря само за тази вечер. Забелязах, че през последните два дни — закачливо се извиха устните на Ви — след часовете по биология си много кисела.
— Не обвинявай мен, а Пач.
Очите на Ви се стрелнаха към огледалото за обратно виждане. Нагласи го така, че да вижда зъбите си. Облиза ги и направи обиграна усмивка. — Трябва да призная, че тъмната му страна ме привлича.
Хич не ми се искаше да го призная, но Ви не беше единствена. Изпитвах към Пач влечение, каквото не бях изпитвала към друг. Помежду ни имаше някакъв зловещ магнетизъм. В близост до него се чувствах примамена на ръба на опасното. Имах усещането, че всеки момент той може да ме побутне да прекрача границата.