— Като те слушам да говориш така, ми се иска… — Замълчах и се опитах да установя какво точно ме кара да искам нашето влечение към Пач. Нещо неприятно.
— Кажи, че не изглежда готино, и ти обещавам повече никога да не споменавам името му.
Пресегнах се да пусна радиото. Все трябваше да има нещо по-приятно за правене, вместо да си разваляме вечерта, като каним Пач да присъства в нея, макар и абстрактно. Предостатъчно ми беше да седя до него по един час дневно, пет дни в седмицата. За нищо на света нямаше да му посветя и вечерите си.
— Е? — притисна ме Ви.
— Може и да е готин, но аз последна ще забележа. По този въпрос не съм безпристрастен съдебен заседател, съжалявам.
— Какво ще рече това?
— Ще рече, че не мога да си затворя очите за характера му. Колкото и да е красив, не може да го компенсира.
— Не става дума за красота. Той е… наточен. Секси.
Извих отчаяно очи.
Ви натисна клаксона и скочи на спирачката, понеже пред нея спря кола.
— Какво? Не си ли съгласна, или по-грубичките просто не са твой тип?
— Нямам тип — отговорих. — Не съм толкова тесногръда.
Ви се засмя:
— Ти си повече от тесногръда, скъпа — ти си ограничена. Сгърчена. Спектърът ти не е по-широк от някой микроорганизъм на Тренера. Много малко са момчетата в училище — ако изобщо има такива, по които би си паднала.
— Не е вярно — възразих механично. Едва впоследствие се запитах доколко е вярно. Досега никой не ме беше заинтригувал сериозно. Странна ли бях? — Не става дума за момчетата, а за… любовта. Още не съм я намерила.
— Изобщо не става дума за любов — поправи ме Ви, — а за забавление.
Извих вежди със съмнение.
— Да се целувам с някой, когото не познавам… който ми е безразличен… това ли е забавление?
— Май не си внимавала по биология. Става дума за много повече от целуването.
— А! — възкликнах просветено. — Генофондът е достатъчно деформиран и без моя принос.
— Искаш ли да ти кажа кой според мен наистина ще ти се отрази супер?
— Супер ли?
— Да, супер — повтори тя с неприлична усмивка.
— Не особено.
— Твоят партньор.
— Не го наричай така. „Партньор“ звучи прекалено положително.
Ви се набута на тясно място за паркиране близо до входа на библиотеката и угаси двигателя.
— Някога представяла ли си си, че го целуваш? Поглеждала ли си го крадешком, питала ли си се какво ли ще е да се метнеш върху Пач и да притиснеш устата си в неговата?
Измерих я с поглед, който се надявах да изразява ужас и смайване.
— Не си ли?
Ви се ухили широко.
Опитах да си представя какво ще направи Пач, ако му сервират тази информация. Съдейки по малкото, което знаех за него, усещах неприязънта му към Ви, все едно беше материална и можеш да я пипнеш.
— Не става за теб — отсякох.
Тя изстена:
— Внимавай, така само ще ме накараш да го пожелая още по-силно.
В библиотеката се настанихме на маса на основното ниво, близо до раздела за възрастни. Отворих лаптопа си и написах: „Жертвоприношението — две звезди и половина“. Две и половина може би бяха твърде малко, обаче си имах доста грижи и не се чувствах особено безпристрастна.
Ви отвори пликче с парчета сушена ябълка.
— Искаш ли?
— Не, благодаря.
Тя надникна в пликчето:
— Ако няма да ядеш, ще трябва аз да ги изям. А наистина не ми се иска.
Ви беше на плодова диета „дъга“: три червени плода на ден, два сини, малко зелени… Взе едно парченце ябълка и го разгледа най-подробно.
— Какъв цвят е? — попитах.
— Противно зелено, тип „да ти се доповръща“, струва ми се — отговори тя.
В този момент на ръба на нашата маса седна Марси Милар, единствената десетокласничка мажоретка в историята на гимназията в Колдуотър. Червеникаворусата й коса беше вързана ниско на две опашници и както обикновено кожата й беше покрита с половин шишенце фон дьо тен. Почти бях сигурна, че съм познала точното количество, понеже от луничките й нямаше и следа. Не бях виждала луничките на Марси от седми клас — годината, през която тя откри фон дьо тена. Имаше не повече от два сантиметра между подгъва на полата и ръба на бельото й… ако изобщо носеше бельо.