— Здрасти, Грамадано — поздрави Марси Ви.
— Здрасти, Кошмарано — отговори Ви.
— Майка ми си търси модели за този уикенд. Плащат по девет долара на час. Реших, че може да те заинтересува.
Майката на Марси е управител на местния универсален магазин и през уикендите тя, Марси и останалите мажоретки представят бански на витрините откъм улицата.
— Много трудно си намира модели за свръх големите размери — отбеляза Марси.
— Имаш храна между зъбите — осведоми я Ви. — Заседнала е между предните два. Май е шоколад…
Марси облиза зъбите си и слезе от масата. Докато се отдалечаваше наперено, Ви пъхна пръст в уста и зад гърба на Марси се престори, че повръща.
— Има късмет, че сме в библиотеката — осведоми ме Ви. Има късмет, че не се засякохме на някоя тъмна пресечка, тогава щеше да види. Последен шанс — сушена ябълка?
— Аз съм пас.
Ви отиде да хвърли ябълковия чипс. Няколко минути по-късно се върна с любовен роман. Седна до мен, показа ми корицата на романа и ме увери:
— Някой ден това ще бъдем ние — похитени от полуголи каубои. Какво ли е да целуваш две опърлени от слънцето и покрити с коричка кал устни?
— Мръсно — промърморих и се извърнах.
— Като спомена мръсно… — неочаквано извиси глас тя. — Ето го и нашия човек.
Престанах да тракам по клавиатурата на лаптопа си, колкото да погледна, и сърцето ми спря. Пач стоеше в другия край на помещението на опашката пред заемната. Обърна се, сякаш усети присъствието ми. Очите ни се срещнаха за една, две, три секунди. Аз първа отместих поглед, но не преди той да ме удостои с ленива усмивка.
Сърцето ми затуптя лудешки и аз си наредих да се стегна. Нямаше да тръгна по тази наклонена плоскост. Не и с Пач. Не и ако съм с всичкия си.
— Да вървим — казах на Ви. Затворих лаптопа и го прибрах в чантата му. Пъхнах книгите си в раницата, но успях да съборя няколко.
— Опитвам се да прочета заглавието на книгата в ръката му… — каза Ви. — Чакай малко… „Как да станете преследвач“.
— Не е възможно да си взема такава книга — отсякох аз, макар че никак не бях сигурна.
— Или е това, или е „Как без никакво усилие да излъчвате сексапил“.
— Ш-ш-шт! — изсъсках й.
— Успокой се, не може да ни чуе. Говори с библиотекарката. Записва си книгата.
Уверих се с един бърз поглед натам и съобразих, че ако си тръгнем сега, сигурно ще го срещнем на изхода. И тогава щеше да се наложи да му кажа нещо. Наредих си мислено да се върна на стола и старателно започнах да ровя из джобовете си, без да търся нищо конкретно, докато той си тръгне.
— Не е ли малко страшничко, че е дошъл в библиотеката по същото време като нас? — попита Ви.
— Ти как мислиш?
— Според мен те следи.
— А аз смятам, че е съвпадение. — Не беше съвсем вярно. Ако трябваше да направя списък с десетте най-вероятни места, където можеше да бъде Пач вечер, обществената библиотека нямаше да е сред тях. Библиотеката нямаше да попадне дори в стоте най-вероятни места. Така че какво търсеше тук?
Въпросът беше още по-смущаващ след случилото се предишната вечер. Не го бях споменала на Ви, защото се надявах, че ще избледнее в паметта ми и ще се смали, докато изчезне напълно.
— Пач! — прошепна Ви театрално. — Следиш ли Нора?
Запуших устата й с ръка.
— Престани. Сериозно ти говоря. — Лепнах си строго изражение.
— Бас ловя, че те следи — заинати се Ви и махна ръката ми. — При това със сигурност не му е за пръв път. Обзалагам се, че срещу него дори е издавана ограничителна заповед. Сигурно пише всичко в ученическото му досие.
— Няма да се промъкваме тайно в канцеларията.
— Аз ще отвличам вниманието — много ме бива. Никой няма да те види. Ще бъдем като шпиони.
— Не сме шпиони.
— Знаеш ли му фамилията? — попита Ви.
— Не.
— Знаеш ли нещо за него?
— Не, и искам така да си остане.
— Защо?
— В най-добрите мистерии има труп. А ние нямаме труп.
— Още не! — изписка Ви. Изтърсих от шишенцето в раницата си две хапчета желязо и ги изгълтах наведнъж.
Ви рязко спря колата си на алеята пред тях малко след девет и половина. Изгаси двигателя и разклати ключовете пред очите ми.
— Няма ли да ме закараш до вкъщи? — попитах. Само се хабях, защото знаех отговора.
— Има мъгла.