Опитах се да вложа известна сдържаност в тона си:
— Според мен за теб ще е по-добре да седиш с друг. И ми се струва, че ти го знаеш. — Усмихнах се напрегнато, но учтиво.
— Има вероятност да се окажа до Ви — усмихна ми се също толкова учтиво той. — Няма да насилвам късмета си.
Ви цъфна до масата ни и изгледа последователно двама ни с Пач.
— Прекъсвам ли нещо?
— Не — отговорих и рязко затворих раницата си. — Питах Пач какво трябва да прочетем тази вечер. Не помня кои страници каза Тренера.
— Заданието е на дъската, както винаги. Все едно не си го прочела — осведоми ме Ви.
Пач се засмя, явно на някаква си своя шега. Не за пръв път ми се прииска да разбера за какво си мисли. Защото понякога бях абсолютно сигурна, че тези негови тайни шегички са свързани с мен.
— Нещо друго, Нора? — попита той.
— Не. До утре.
— Нямам търпение — намигна ми той. Наистина ми намигна.
След като той се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе, Ви ме стисна за ръката.
— Добри новини. Киприано. Това му е фамилията. Видях я на списъка на Тренера.
— И защо това трябва да извика усмивка на устните ми?
— Всеки знае, че учениците са длъжни да се впишат при медицинската сестра, ако вземат лекарства по рецепта. — Тя подръпна предния джоб на раницата ми, където държах хапчетата желязо. — Освен това е всеизвестен факт, че кабинетът на медицинската сестра е удобно разположен близо до регистратурата, където пък са досиетата на учениците.
С блеснали очи Ви ме хвана подръка и ме дръпна към вратата.
— Време е за малко истинска детективска работа.
Пета глава
— С какво мога да ви помогна?
Помъчих се да се усмихна на служителката на регистратурата с надеждата да не изглеждам толкова подла, колкото се чувствах.
— Имам рецепта за лекарство, което вземам всеки ден в училище, а приятелката ми… — Гласът ми секна при тази дума и се запитах дали след днес отново ще мога да нарека Ви своя приятелка. — … приятелката ми каза, че трябва да го впиша при медицинската сестра. Вярно ли е?
Не можех да повярвам, че се каня да извърша нещо незаконно. Напоследък често вършех непривични за мен неща. Първо, предишната вечер бях последвала Пач и някакво съмнително заведение. А сега се канех да надникна в ученическото му досие. Какво ми ставаше? Не, всъщност какво му беше на Пач, че по отношение на него все не постъпвах както трябва!
— О, да — сериозно ми отговори секретарката. — Всички лекарства трябва да бъдат регистрирани. Кабинетът на медицинската сестра е ето там, третата врата вдясно, срещу стаята с досиетата — посочи тя коридора зад гърба си. — Ако сестрата я няма, седнете на кушетката в кабинета й. Трябва да се върне всеки момент.
Изфабрикувах още една усмивка. Наистина дори не се бях надявала, че ще бъде толкова лесно.
Тръгнах по коридора и няколко пъти спрях, за да хвърля поглед през рамо. Никой не вървеше след мен. Телефонът в приемната отпред звънеше, но сякаш беше в друг свят спрямо полутъмния коридор, в който се намирах. Бях сама и можех да отида, където си поискам.
Спрях пред третата врата вляво. Поех си дъх и почуках, но от тъмния прозорец беше съвсем ясно, че стаята е празна. Бутнах вратата. Тя помръдна неохотно, проскърца и ме пусна в тясна стаичка с надраскани бели плочки. Позавъртях се на прага и почти ми се прииска медицинската сестра да дойде, за да не ми остане друг изход, освен да регистрирам хапчетата си и да си тръгна. Хвърлих поглед отсреща, към вратата с прозорче и с надпис „Ученически досиета“. И там не светеше.
Насочих цялото си внимание към една натрапчива мисъл някъде на много заден план. Пач твърдеше, че миналата година не е ходил на училище. Бях почти сигурна, че лъже, но ако не лъжеше, щеше ли изобщо да има ученическо досие? Най-малкото щеше да има домашен адрес. И картон с имунизациите, а също и оценките от последния срок. Но все пак опасността от изключване ми се стори твърде висока цена за един поглед на картона с имунизациите на Пач.
Облегнах рамо на стената и си погледнах часовника. Ви ми беше казала да чакам сигнала й. Щяло да бъде нещо очевидно.
Страхотно.
Телефонът в приемната отпред отново звънна и секретарката вдигна.
Дъвчейки устната си, отново се озърнах крадешком към вратата с надпис „Ученически досиета“. Много вероятно беше да е заключена. Сигурно ученическите досиета се смятаха за секретни. Както и да отвличаше вниманието Ви, ако вратата беше заключена, нямаше да мога да вляза.