Преместих раницата на другото си рамо. Мина още минута. Зачудих се дали да не си тръгвам…
От друга страна, ако Ви имаше право и той наистина ме следеше? Това би могло да ме изложи на опасност, понеже бяхме в един екип по биология и редовно общувах с него. Длъжна бях да се защитя, нали?
Ако вратата беше отключена и папките бяха подредени по азбучен ред, бързо щях да намеря досието. Ако предвидим още няколко секунди, за да прегледам документите за най-основното, и най-вероятно щях да остана в стаята за по-малко от минута. Толкова кратко, все едно изобщо не съм влизала.
Приемната отпред бе необичайно притихнала. Неочаквано Ви се показа зад ъгъла. Промъкна се по коридора към мен приведена, като плъзгаше ръце по стената и мяташе крадешком погледи през рамо. Така ходят шпионите в старите филми.
— Всичко е под контрол — прошепна ми.
— Какво стана със секретарката?
— Наложи се да излезе от приемната за малко.
— Наложи ли се? Нали не си я извадила от строя?
— Този път не.
Благодаря ти, Боже, и за малките добрини.
— Обадих се за бомбена заплаха от будката отсреща — поясни Ви. — Секретарката звънна на полицията и после отърча при директора.
— Ви!
Тя потупа китката си:
— Часовникът тиктака. Трябва да се ометем, преди да пристигнат ченгетата.
Като че ли не знаех!
Двете с Ви огледахме вратата на стаята с ученическите досиета.
— Отмести се — бутна ме тя с хълбок. Дръпна ръкава си върху юмрука и го заби в прозореца. Нищо. — Беше само за проба — заяви тя. Отметна ръка за втори удар, но аз я стиснах и я спрях.
— Може да е отключено. — Завъртях топката на вратата и тя се отвори.
— Не беше толкова забавно — възрази Ви.
Въпрос на гледна точка.
— Ти влез — нареди ми Ви, — аз ще пазя. Ако мине добре, ще се срещнем след един час в мексиканския ресторант на ъгъла на „Дрейк“ и „Бийч“. — И се отдалечи приклекнала обратно по коридора.
Останах ни вън, ни вътре в тясната стая, чиито стени бяха заети от картотеки от пода до тавана. Преди съвестта ми да успее да ме разубеди, влязох вътре, затворих вратата и се облегнах на нея.
Поех си дълбоко въздух, свалих си раницата и бързо тръгнах напред, плъзгайки пръст по шкафовете. Открих чекмеджето с табелка „К“. Дръпнах го и то се отвори с тракане. Етикетчетата на папките бяха изписани на ръка и аз се запитах дали гимназията в Колдуотър не е последното останало некомпютъризирано училище.
Плъзнах поглед към името „Киприано“.
Издърпах папката от претъпканото чекмедже. Подържах я малко, опитвайки да се убедя, че не се каня да направя нищо лошо. Ами ако вътре имаше лична информация? Като партньор на Пач по биология ми се полагаше да знам тези неща.
Навън в коридора се разнесоха гласове.
Непохватно отворих папката и тутакси се стъписах. Това просто бе лишено от смисъл.
Гласовете се приближиха.
Натъпках папката напосоки обратно в чекмеджето, бутнах го, то изтрака и се затвори. Обърнах се и застинах. От другата страна на прозорчето директорът застина на място и ме прикова с поглед.
Каквото и да говореше на придружаващите го — най-вероятно всички големи риби в училището, — млъкна.
— Извинете ме за момент — чух го да казва. Групата продължи забързано напред. Той остана.
Отвори вратата.
— Тук е забранено за ученици.
Опитах да си лепна безпомощна физиономия.
— Много съжалявам — отговорих, — търсех кабинета на медицинската сестра. Секретарката ми каза, че е третата врата вдясно, но явно не съм преброила правилно. — Разперих отчаяно ръце: — Изгубих се.
Преди той да успее да отговори, дръпнах ципа на раницата си:
— Трябва да впиша в регистъра тези хапчета. Желязо — обясних, — анемична съм.
Изгледа ме със сключени вежди. Усещах как претегля възможностите си за действие: да остане и да се заеме с мен или да отиде да се занимава с бомбената заплаха. Посочи с брадичката си към вратата:
— Веднага напусни сградата.
Отвори широко вратата и аз се шмугнах под ръката му с угаснала усмивка.
Един час по-късно се пъхнах в сепаре в мексиканския ресторант на ъгъла на улиците „Дрейк“ и „Бийч“. На стената над мен висеше керамичен кактус и препариран койот. Приближи се мъж със сомбреро, което беше по-широко от ръста му. Дръпна ми една серенада, подръпвайки струните на китарата си, докато келнерката поставяше менютата върху масата. Намръщих се, като видях емблемата на заведението на корицата „Бордърлайн“. Не бях идвала тук досега, но нещо в името ми се стори смътно познато.