— Гот — отбеляза Елиът.
— Каскадата ми или разкъсаният ми крак? — Свих коляно към гърдите си и внимателно почистих колкото песъчинки успях.
Елиът се наведе настрани и духна на коляното ми. Няколко по-големи парченца чакъл паднаха на земята. Последва миг неловко мълчание.
— Можеш ли да ходиш? — попита той.
Изправих се и показах, че макар кракът ми да е изподран и изцапан, все още мога да го използвам.
— Ако искаш, ще те заведа при медицинската сестра да те превържат — предложи той.
— Не, наистина, нищо ми няма. — Погледнах към оградата, където бях видяла Пач. Вече го нямаше.
— Онзи на оградата гаджето ти ли беше? — попита Елиът.
Изненадах се, че изобщо е забелязал Пач. Стоеше с гръб към него.
— Не, просто приятел — отговорих. — Всъщност дори това не е. Той ми е партньор.
— Изчерви се.
— Сигурно е заради вятъра.
Гласът на Пач продължаваше да кънти в главата ми. Сърцето ми помпаше по-бързо, обаче кръвта течеше по-студена в жилите ми. Наистина ли той контактуваше директно с мислите ми? Съществуваше ли помежду ни някаква необяснима връзка, която позволяваше това да се случи? Или просто губех здрав разум?
Елиът не изглеждаше напълно убеден.
— Сигурна ли си, че между вас двамата няма нищо? Не ми се иска да ухажвам заето момиче.
— Нищо няма. — Поне аз не възнамерявах да допускам нищо.
Чакай! Какво каза Елиът?
— Моля? — попитах.
Той се усмихна.
— Увеселителният парк „Делфик“ на пристанището отваря отново в събота вечерта и двамата с Джулс смятаме да отидем. Според прогнозата времето няма да е много лошо. Защо не дойдете и вие с Ви?
Премислих предложението му за секунди. Бях напълно сигурна, че ако откажа, Ви ще ме убие. Освен това ми се стори, че една среща с Елиът е подходящ начин да избягам от неловкото си влечение към Пач.
— Планът ми харесва — отговорих.
Седма глава
Беше събота вечерта и двете с Доротея бяхме в кухнята. Тя тъкмо беше пъхнала глинения гювеч във фурната и оглеждаше списъка със задачите, който мама беше закрепила с магнит на вратата на хладилника.
— Майка ти се обади. Ще се прибере чак в неделя вечерта — съобщи Доротея, като търкаше кухненската мивка с препарат толкова енергично, че лакътят ме заболя само като я гледах. — Оставила е съобщение на секретаря. Иска да й се обадиш. Нали й звъниш всяка вечер преди лягане?
Седях на високо столче и ядях хлебче с масло. Тъкмо бях отхапала голям залък, а Доротея ме гледаше в очакване на отговор.
— Аха — промърморих и кимнах.
— Днес пристигна писмо от училището ти — посочи тя с брадичка към купчината поща на плота. — Сигурно знаеш защо?
Вдигнах невинно рамене и отвърнах:
— Нямам представа.
Обаче прекрасно знаех. Преди дванайсет месеца отворих входната врата и на прага видях полицаи. Имали лоши новини, така ми казаха. Погребението на баща ми щяло да бъде след седмица. Оттогава всеки понеделник следобед имах уговорен час при д-р Хендриксън, училищния психолог. Бях пропуснала последните два сеанса и ако тази седмица не оправех нещата, сигурно щях да загазя. Допусках, че писмото е предупреждение.
— Имаш ли планове за довечера? Двете с Ви намислили ли сте нещо? Може да гледате филм тук, а?
— Може. Наистина, Дорт, мога да измия мивката по-късно. Ела седни и… изяж другата половина на кифличката.
Прошареният кок на Доротея се беше разхлабил, докато търкаше мивката.
— Утре ще ходя на семинар в Портланд — каза тя. — Ще говори д-р Мелиса Санчес. Твърди, че човек може да стане по-сексапилен със силата на мисълта. И че хормоните са силен наркотик. Ако не им нареждаме какво искаме, може да доведат до обратен ефект. Работят против нас. — Доротея се обърна и размаха към мен кутията с препарата, за да подчертае думите си: — Ставам сутрин и пиша с червено червило на огледалото: „Аз съм секси. Мъжете ме желаят. Шейсет и пет са новите двайсет пет години“.
— Според теб върши ли работа? — попитах и всеотдайно се помъчих да сдържа усмивката си.
— Върши — отговори сериозно Доротея.
Облизах маслото от пръстите си, търсейки удачен отговор.
— Значи през уикенда ще преоткриваш сексапилната си страна.