— Всяка жена трябва да преоткрие сексапилната си страна — това ми харесва. Дъщеря ми си сложи импланти. Твърди, че го е направила заради себе си, ама коя жена си слага цици заради самата себе си? Те са бреме. Циците са заради мъжете. Надявам се да не вършиш глупости заради някое момче, Нора — предупредително размаха пръст тя.
— Повярвай ми, Дорт, в живота ми няма момчета. — Добре де, може би имаше двама, които се навъртат отстрани и обикалят отдалече, но тъй като не познавах добре и двамата, а единият откровено ме плашеше, се чувствах по-сигурна просто да затворя очи и да се престоря, че ги няма.
— Това е и хубаво, и лошо — отбеляза Доротея укорително. — Ако момчето не е подходящо, търсиш си белята. Ако е подходящо, влюбваш се. — Гласът й омекна, когато се потопи в спомена: — Като малка в Германия трябваше да избирам между две момчета. Единият беше голям злосторник, а другият беше моят Хенри. Щастливо женени сме двайсет и една години.
Време беше да сменя темата:
— Как е твоят кръщелник… Лайънел?
Тя присви очи:
— Да не си падаш по малкия Лайънел?
— Не-е-е-е.
— Мога да уредя нещо…
— Не, Доротея, наистина. Благодаря ти, обаче в момента единствената ми мисъл е да имам висок успех. Искам да вляза в първокласен колеж.
— В бъдеще…
— Ще те информирам.
Доядох кифличката си на фона на монотонното дърдорене на Доротея, в което вметвах по някое „ъхъ“, когато тя замълчеше за по-дълго, в очакване на отговора ми. Размишлявах дали наистина искам да отида на среща с Елиът тази вечер. Отначало идеята ми допадаше много, но колкото повече я обмислях, толкова по-силно се съмнявах. Първо, познавах Елиът едва от няколко дни. Второ, изобщо не бях сигурна как ще се отнесе мама към подобна уговорка. Ставаше късно, а пристанище „Делфик“ беше поне на половин час път с кола. Пък и през уикендите на пристанището ставаше наистина щуро.
Телефонът ми звънна и на екранчето се изписа номерът на Ви.
— Ще правим ли нещо довечера? — попита тя.
Понечих да отговоря, предпазливо претегляйки отговора си. Съобщях ли на Ви за предложението на Елиът, нямаше връщане назад.
— О, боже! Не, не, не! — възкликна тя. — Изцапах дивана с лак за нокти. Чакай, ще отида да взема хартиени салфетки. Лакът за нокти разтваря ли се във вода? — Върна се на телефона след минутка. — Мисля, че съсипах дивана. На всяка цена трябва да излезем довечера. Не искам да съм вкъщи, когато открият последното произведение на неволната ми немарливост.
Доротея беше отишла в другия край на коридора към пералното. Не ми се искаше да я слушам цяла вечер да мърмори за колената и тръбите в банята, докато ги чисти, затова взех решение.
— Какво ще кажеш за пристанище „Делфик“? Елиът и Джулс ще ходят. Поканиха и нас.
— С това трябваше да почнеш! Това е жизненоважна информация, Нора. Ще те взема след петнайсет минути. — И в ухото ми остана да звучи само телефонният сигнал.
Качих се горе и извадих един тесен бял кашмирен пуловер, чифт тъмни джинси и тъмносини мокасини. Усуках кичурите покрай лицето около пръста си, както се бях научила да оформям естествените си къдрици и готово — получиха се прилични спирали. Отдръпнах се от огледалото, за да се огледам отново, и реших, че се е получила кръстоска между безгрижен и почти сексапилен вид.
Точно петнайсет минути по-късно Ви връхлетя с доджа на алеята пред къщи и изпълни стакато с клаксона. На мен разстоянието между къщите ни ми отнемаше десет минути, но обикновено спазвах ограниченията на скоростта. Ви разбираше думата скорост, но „ограничение“ не беше част от речника й.
— Отивам на пристанище „Делфик“ с Ви — провикнах се към Доротея. — Ако мама се обади, нали ще ми препратиш съобщението?
— Чак до „Делфик“ толкова късно? — дотътри се от стаята Доротея.
— Приятно прекарване на семинара! — пожелах й аз и се изсулих от вратата, преди да успее да възрази или да се обади на мама.
Русата коса на Ви беше прибрана на висока опашка и се спускаше на едри къдрици. На ушите й висяха златни халки. Носеше черешово червено червило. И черна удължаваща спирала за мигли.
— Как успя? — попитах. — Имаше пет минути да се приготвиш?
— Винаги съм готова — стрелна ме с усмивка Ви. — Аз съм мечтата на скаутите — отбеляза и ме огледа критично.
— Какво?
— Тази вечер имаме среща с момчета.
— Да, и аз така знам.