— Момчетата обичат момичетата да изглеждат като… момичета.
Извих вежди.
— А аз как изглеждам?
— Все едно тъкмо излизаш от душа и си решила, че това е достатъчно представително. Не ме разбирай погрешно, дрехите ти са хубави, косата ти е хубава, ама останалото… Ето вземи — бръкна тя в чантата си. — Понеже съм ти приятелка, ти давам червилото си. И спиралата, но само ако се закълнеш, че нямаш заразно очно заболяване.
— Нямам очно заболяване!
— Само се подсигурявам.
— Ще се въздържа.
Ви зяпна наполовина шеговито, наполовина сериозно.
— Ще се чувстваш гола без грим!
— Май точно това е целта.
Честно казано, изпитвах смесени чувства по отношение на отказа от грим. Не защото наистина се чувствах донякъде гола, а понеже Пач ми беше намекнал да не нося грим. В опит да се почувствам по-добре си казах, че от това не страда достойнството ми. Нито пък гордостта ми. Просто ми бяха направили предложение и аз бях достатъчно открита да го изпробвам. Не исках обаче да призная, че бях избрала за опита нощ, когато знаех, че няма да видя Пач.
Половин час по-късно Ви мина през портала на пристанище „Делфик“. Оказахме се принудени да паркираме в най-далечния край на паркинга, защото имаше много коли за откриването на увеселителния парк в съботния ден. „Делфик“ е сгушено точно на брега и не се слави с меко време. Беше излязъл нисък вятър, който намиташе пликчетата от пуканки и опаковките на бонбони покрай глезените ни, докато двете с Ви крачехме към гишето за билети. Листата на дърветата отдавна бяха окапали и клоните им бяха надвиснали над нас като изкълчени пръсти. Приз цялото лято пристанище „Делфик“ кипеше от живот със своя увеселителен парк, маскаради, будки с ясновидци, цигански музиканти и представления на хора с най-различни аномалии. Така и не можех да разбера дали тези природни куриози са истински, или са само ловка измама.
— Един билет за възрастни, моля — казах на жената на гишето. Тя ми взе парите и ми пъхна една пластмасова гривна под стъклото. После се усмихна и ми показа пластмасовите си вампирски зъби, изцапани с червено червило.
— Приятно прекарване — каза задъхано. — И да не пропуснете да опитате новата ни атракция! — Почука от своята страна на стъклото и посочи купчинка карти на увеселителния парк и листовки.
Грабнах по една от всяка купчина на път за въртящите се врати. На листовката пишеше:
„Най-новата сензация в увеселителен парк «Делфик»! Обновеният и ремонтиран «Архангел»! Трийсет метра отвесно пропадане! Погубете душата си!“
Ви прочете листовката през рамото ми. Ноктите й едва не продупчиха кожата на ръката ми.
— Трябва да го направим! — изписка тя.
— Накрая — обещах с надеждата, че ако преди това изпробваме всички атракции, тя ще забрави за тази. От години не се страхувах от височини, вероятно защото успявах удобно да ги избягвам. Не бях сигурна, че съм готова да проверя дали страхът ми от високо е избледнял с времето.
След като се возихме на виенското колело, на блъскащите се колички, на Вълшебното килимче и посетихме още няколко павилиона с игри, решихме, че е време да потърсим Елиът и Джулс.
— Хмм — изсумтя Ви и огледа в двете посоки пътя, който обикаляше около парка. Замълчахме умислено.
— Игралната зала — казах най-накрая.
— Добро предположение.
Тъкмо минахме през вратата, и го видях. Не Елиът. Не Джулс.
Пач.
Вдигна очи от видеоиграта си. Същата бейзболна шапка, с която го бях забелязала в часа по физическо, закриваше по-голямата част от лицето му, но бях сигурна, че по него пробяга едва забележима усмивка. На пръв поглед изглеждаше приятелска, но после си спомних как беше проникнал в мислите ми, и кръвта ми се смръзна.
Ако извадех късмет, Ви нямаше да го забележи. Побутнах я през тълпата и изгубих Пач от поглед. Последното, от което се нуждаех сега, беше да й хрумне да отидем и да си поговорим с него.
— Ето ги! — възкликна Ви и размаха ръка над главата. — Джулс! Елиът! Насам!
— Добър вечер, дами — поздрави Елиът, след като си проправи път през тълпата. Джулс се домъкна подире му, но изглеждаше въодушевен колкото месно руло на три дни. — Да ви почерпя по една кола?
— Чудесно — прие Ви, вперила поглед в Джулс. — За мен диетична.
Джулс промърмори някакво извинение, че трябва да отиде до тоалетната, и се шмугна обратно в тълпата. След около пет минути Елиът се върна с колите. Подаде на всяка по кутийка, потърка ръце и се огледа.