— Откъде да започнем?
— Ами Джулс? — попита Ви.
— Той ще ни намери.
— С въздушен хокей — предложих незабавно, понеже атракцията беше в другия край на залата. Колкото по-надалече сме от Пач, толкова по-добре. Убеждавах се, че присъствието му тук е съвпадение, но инстинктите ми не бяха съгласни.
— О, вижте, джаги! — възкликна Ви и се запровира към една свободна маса. Нямах нищо против джагите, ако не бяха толкова близо до автомата на Пач. Наредих си да не му обръщам внимание. Ако стоях с гръб към него, дори нямаше да го забелязвам. Може би и Ви нямаше да го забележи.
— Ей, Нора, това не е ли Пач? — попита Ви.
— Ммм? — попитах невинно.
— Ето там — посочи тя. — Той е, нали?
— Съмнявам се. Двамата с Елиът белият отбор ли сме? — попитах.
— Пач е партньор на Нора по биология — обясни Ви на Елиът. Намигна ми лукаво, но направи невинна физиономия в мига, в който Елиът насочи вниманието си към нея. Кимнах й почти незабележимо, но категорично, с безмълвното послание да престане.
— Непрекъснато поглежда насам — снижи глас Ви. Наведе се над игралната маса, за да придаде поверителен характер на разговора си с мен, но прошепна достатъчно високо, за да чуе и Елиът: — Сигурно се чуди какво правиш тук с… — кимна тя към Елиът.
Затворих очи и си представих как блъскам главата си в стената.
— Пач съвсем ясно даде да се разбере, че иска да бъде нещо повече от партньор на Нора за часа по биология — продължи Ви. — Не че може да го вини човек.
— Така ли? — изгледа ме Елиът с вид на човек, който не беше ни най-малко изненадан. Винаги го беше подозирал. Забелязах, че пристъпи по-близо.
Ви ме стрелна с победоносна усмивка, която казваше: „После ще ми благодариш“.
— Не е така — поправих я, — просто с…
— Два пъти по-лошо — прекъсна ме Ви. — Нора подозира, че той я следи. На една крачка сме да съобщим в полицията.
— Няма ли да играем? — попитах високо и пуснах топчето по средата на масата. Никой не забеляза.
— Искаш ли да поговоря с него? — попита Елиът. — Ще му обясня, че не искаме неприятности. Ще му кажа, че си с мен и че ако има някакъв проблем, може да говори с мен.
Не ми се искаше разговорът да поема в тази посока. Ама никак.
— Какво стана с Джулс? Изгуби се някъде — казах.
— Да, може да е паднал в тоалетната — отговори Ви.
— Ще отида да поговоря с Пач — заяви Елиът.
Загрижеността му ми беше приятна, но не исках фронтален сблъсък между двамата. Пач беше неизвестна величина: неуловим, плашещ и непознат. Кой знае на какво беше способен? Елиът беше твърде мил, за да се изправя срещу Пач.
— Той не ме плаши — заяви Елиът, сякаш за да опровергае мислите ми.
Очевидно по този въпрос с Елиът бяхме на различно мнение.
— Идеята не е добра — заявих.
— Страхотна е — опроверга ме Ви. — Иначе Пач може да… прибегне до насилие. Не помниш ли последния път?
„Последният път ли?“, попитах я само с устни.
Нямах представа каква е причината Ви да постъпва така, освен че имаше склонност прекалено да драматизира. Нейната представа за драма беше моята представа за адско унижение.
— Не се сърди, но този тип ми се струва откачен — отбеляза Елиът. — Дай ми десет минути насаме с него. — И се запъти към Пач.
— Не! — дръпнах го за ръкава. — Той… ами… може отново да прибегне до насилие. — Остави на мен — изгледах аз Ви с присвити очи.
— Сигурна ли си? — попита Елиът. — Ще се радвам аз да го направя.
— По-добре да излезе от мен.
Избърсах длани в джинсите си, поех си дъх за успокоение и започнах да скъсявам разстоянието между себе си и Пач, а то не беше повече от няколко игрални автомата. Нямах представа какво ще правя, когато стигна до него. Надявах се на кратък поздрав. После можех да се върна и да успокоя Ви и Елиът, че положението е под контрол.
Пач беше облечен както обикновено — с черна риза и черни джинси, и носеше тънка сребърна верижка, която проблясваше на фона на тъмната му кожа. Ръкавите му бяха вдигнати нагоре и се виждаше как мускулите му се движат, докато натиска копчетата. Беше висок, слаб и стегнат — изобщо нямаше да се учудя, ако под дрехите си имаше няколко белега за спомен от улични боеве и от други безразсъдни прояви. Не че исках да надничам под дрехите му.