— Да, ако Джулс изобщо се върне — каза Ви. — Започвам да си мисля, че не ни харесва. Все изчезва. Приемам това за мълчалив намек.
— Майтапиш ли се? Той адски ви харесва — възрази Елиът прекалено въодушевено. — Просто трудно се отпуска пред непознати. Ще отида да го потърся. Не мърдайте оттук.
Щом двете с Ви останахме насаме, заявих:
— Знаеш, че ще те убия, нали?
Ви вдигна ръце и направи крачка назад.
— Правя ти услуга. Елиът е луд по теб. След като ти се махна, му казах, че всяка вечер ти звънят най-малко десет момчета. Да му беше видяла физиономията! Едва сдържа ревността си.
Изстенах.
— Тук действа законът за търсенето и предлагането — осветли ме Ви. — Кой да допусне, че часовете по икономика ще послужат за нещо?
Погледнах към входа на пасажа.
— Трябва ми нещо.
— Трябва ти Елиът.
— Не, трябва ми захар. Много. Трябва ми един захарен памук. — Всъщност се нуждаех от достатъчно голяма гума, която да заличи всички следи от Пач от живота ми. Особено четенето на мисли. Потръпнах. Как го правеше? И защо точно с мен? Освен ако… не си бях въобразила. Както си бях въобразила, че съм блъснала човек с доджа.
— И аз бих хапнала нещо сладичко — призна Ви. — На влизане видях една сергия близо до входа на парка. Ще остана тук, да не би Джулс и Елиът да си помислят, че сме избягали, а ти иди да вземеш захарен памук.
Излязох и се запътих обратно към входа, но точно когато намерих продавача на захарен памук, нещо по-надолу по алеята привлече вниманието ми. Архангелът се извисяваше над върховете на дърветата. Змия от вагончета се виеше по осветените релси и се губеше от поглед. Запитах се защо Пач иска да се срещнем. Усетих как коремът ми се стяга и вероятно щях да приема това за отговор, но въпреки цялата си решимост установих, че вървя по алеята към Архангела.
Влях се в потока от хора, без да откъсвам поглед от Архангела, описващ лупинг високо в небето. Вятърът вече беше станал леден, но не той беше причината за растящото ми смущение. Чувството се бе върнало. Студеното и спиращо сърцето усещане, че някой ме следи.
Огледах се крадешком. Не забелязах нищо странно с периферното си зрение. Завъртях се на сто и осемдесет градуса. Малко по-назад една фигура с качулка, застанала между дърветата, се обърна и потъна в мрака.
Сърцето ми затуптя по-бързо, подминах голяма група пешеходци и се отдалечих от просеката. След няколко крачки отново се огледах назад. Изглежда никой не ме преследваше.
Когато отново се обърнах напред, се блъснах в някакъв човек.
— Извинете! — промърморих и опитах да възвърна самообладанието си.
— Трудно е да ми устои човек! — ухили ми се Пач от високо.
Примигнах.
— Остави ме на мира. — Опитах да го заобиколя, но той ме хвана за лакътя.
— Какво има? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.
— Ти така ми въздействаш — срязах го.
Той се засмя, а на мен ми се прииска да го сритам през краката.
— Трябва да пийнеш нещо. — Без да пуска лакътя ми, той ме поведе към един щанд за лимонада.
Запънах се.
— Ако искаш да ми помогнеш, стой далеч от мен.
Той отметна една къдрица от лицето ми.
— Много ми харесва косата ти. Обичам, когато е непокорна. Все едно виждам страна от характера ти, която трябва по-често да проявяваш.
Ядосано загладих косата си. Веднага щом си дадох сметка, че сигурно отстрани жестът ми прилича на старание да се понаглася за него, казах:
— Трябва да вървя, Ви ме чака. — Измъчено мълчание. — Е, ще се видим в час в понеделник.
— Ела да се качим на Архангела заедно.
Проточих шия и погледнах нагоре. Откъм тракащите по релсите колички долу долитаха писъци.
— Седалките са за двама. — Усмивката му стана ленива и предизвикателна.
— Не. — За нищо на света!
— Ако продължаваш да бягаш от мен, никога няма да разбереш какво всъщност се случва.
Коментарът му би трябвало да ме накара веднага да си плюя на петите. Но не стана така. Все едно Пач знаеше точно какво да каже, за да изостри любопитството ми. Точните думи в точния момент.
— Какво се случва? — попитах.
— Има само един начин да разбереш.
— Не мога. Страхувам се от височини. А и Ви ме чака. — Само че най-неочаквано идеята да се кача толкова нависоко престана да ме плаши. Вече не. По някакъв абсурден начин мисълта, че ще бъда заедно с Пач, ме караше да се чувствам в безопасност.