— Ако успееш да издържиш докрай, без да се разпищиш, ще помоля Тренера да ни размести.
— Аз вече опитах, не отстъпва.
— Аз умея да бъда по-убедителен от теб.
Приех забележката му като лична обида.
— Не пищя. Не и на въртележки.
Не и заради теб.
Закрачих редом до Пач към опашката от хора, които чакаха за Архангела. Високо в нощното небе плисна вълна от писъци и после отшумя.
— Не съм те виждал друг път в „Делфик“ — каза Пач.
— Често ли идваш тук? — Мислено си отбелязах да престана да идвам в парка за уикенда.
— Отношенията ми с това място датират отдавна.
Придвижихме се напред на опашката, когато вагончетата се изпразниха и нова порция търсачи на силни усещания се качиха на влакчето.
— Нека отгатна — миналата година си бягал от часовете и си висял тук, вместо да ходиш на училище.
Опитвах се бъда саркастична, но Пач отговори:
— Ако ти отговоря, ще те осветля за миналото си, а бих искал то да си остане тайна.
— Защо? Какво му е на миналото ти?
— Моментът не е подходящ да го обсъждаме. Миналото ми може и да те уплаши.
„Твърде късно“, помислих си.
Той пристъпи по-наблизо и ръцете ни се докоснаха — допир, от който косъмчетата на ръката ми настръхнаха.
— Онова, което имам да признавам, не е такова, че човек да го сподели с несериозния си партньор по биология — заяви той.
Острият вятър ме обгърна, а когато вдишах, ме изпълни с мраз. Той обаче не можеше да се сравнява с ледената тръпка, която предизвикаха у мен думите на Пач.
Той посочи с брадичка към рампата:
— Май е наш ред да се качваме.
Бутнах въртящата се вратичка. Когато стигнахме до платформата за качване, се оказа, че единствените свободни вагончета са най-предните и най-задните. Пач тръгна към предните.
Конструкцията на влакчето не ми вдъхваше доверие, независимо че беше обновена и ремонтирана. Изглеждаше на повече от сто години и беше направена от дърво, изложено твърде дълго на действието на природните стихии в Мейн. Рисунките отстрани вдъхновяваха още по-малко.
На вагончето, което избра Пач, имаше четири рисунки. На първата се виждаше тълпа от рогати демони, които изскубваха крилете на крещящ ангел. На следваща рисунка беше изобразен безкрилият ангел, който, кацнал на един надгробен камък, наблюдаваше отдалече как си играят децата. На третата картинка безкрилият ангел стоеше близо до децата и подмамваше с пръст зеленооко момиче. На последната рисунка ангелът минаваше през тялото на момичето като призрак. Очите на момичето бяха станали черни, усмивката й беше изчезнала и й бяха поникнали рога като на демоните от първата рисунка. Над рисунките висеше тъничък лунен сърп.
Отместих поглед и си казах, че краката ми треперят заради студения въздух. Наместих се в количката до Пач.
— Миналото ти няма да ме уплаши — заявих, закопчавайки колана в скута си. — Вероятно ще бъда направо ужасена.
— Ужасена — повтори той. Тонът му подсказваше, че приема обвинението. Странно, понеже Пач никога не се унижаваше.
Вагончетата се люшнаха назад, после напред. Не съвсем гладко се откъснахме от платформата и неотклонно се закатерихме нагоре. Миризмата на пот, ръжда и солена вода откъм морето изпълни въздуха. Пач седеше достатъчно близо, за да усетя аромата му. Долових съвсем леки следи от дъхав ментов сапун.
— Струваш ми се пребледняла — каза той и се приведе към мен, за да го чуя въпреки тракането на релсите.
Усещах, че съм пребледняла, но не исках да си го призная.
На най-високата точка застинахме за миг. Виждах на километри наоколо, забелязах къде тъмното поле се слива с блещукането на покрайнините и постепенно се превръща в решетката на уличните светлини на Портланд. Вятърът притаи дъх и влажният въздух погали кожата ми.
Неволно погледнах крадешком към Пач. Присъствието му донякъде ми носеше утеха.
— Страх ли те е, ангелче? — грейна усмивката му.
Вкопчих се в металния лост, занитен в предната част на вагончето, когато усетих, че тежестта ми се издига нагоре. От гърлото ми се изтръгна треперлив смях.
Вагончето ни литна дяволски бързо и косата ми се развя назад. Свърнахме наляво, после надясно и с тракане се понесохме по релсите. Усещах как органите ми блуждаят нагоре-надолу в синхрон с полета на влакчето. Погледнах надолу и се помъчих да се концентрирам върху нещо неподвижно.