Плеснах се по челото.
— Колата й! Сигурно ме чака на паркинга.
Трийсет минути по-късно вече бях огледала целия паркинг. Доджът го нямаше. Не можех да повярвам, че Ви си е тръгнала без мен. Може би се беше случило нещо. Нямаше как да разбера, понеже не можех да проверя съобщенията на мобилния си телефон. Помъчих се да овладея чувствата си, но тя ме беше изоставила и у мен клокочеше доста силен гняв, готов всеки момент да изригне на повърхността.
— Изчерпаха ли се вариантите? — попита Пач.
Прехапах устни и се запитах какво друго ми оставаше. Нищо. За жалост, не бях сигурна, че съм готова да приема предложението на Пач. В нормалните дни той излъчваше опасност. А тази вечер представляваше мощна смесица от опасност, заплаха и загадъчност.
Най-накрая въздъхнах и се помолих мислено дано не греша.
— Ще ме закараш право вкъщи — заявих. Прозвуча по-скоро като въпрос, отколкото като заповед.
— Щом така искаш.
Понечих да попитам Пач дали не е забелязал нещо необичайно на Архангела, но се овладях. Страхувах се да попитам. Ами ако не бях паднала? Ако си бях въобразила цялата случка? Ако виждах неща, които не се случват в действителност? Най-напред онзи тип със скиорската маска, а сега и това. Бях съвсем сигурна, че Пач наистина чете мислите ми, но всичко останало? Не знаех какво да мисля.
Пач подмина няколко паркирани коли и спря до лъскав черен мотоциклет, подпрян на стойката си. Яхна го и ми кимна:
— Качвай се.
— Ау! Хубав мотор — казах, но беше лъжа. Приличаше на лъскав черен смъртоносен капан. Никога не се бях качвала на мотоциклет. Не бях сигурна, че искам това да се промени точно тази вечер.
— Харесва ми да усещам вятъра в лицето си — продължих, надявайки се перченето да замаскира ужаса ми от скорости, по-високи от сто километра в час, когато между мен и пътя няма никаква преграда.
Имаше само една каска — черна с матов визьор — и той ми я подаде.
Взех я, обкрачих мотора и осъзнах колко несигурна се чувствам само върху една тясна кожена седалка. Нахлузих каската върху къдриците си и я закопчах под брадичката.
— Трудно ли се кара? — попитах. Всъщност имах предвид „Безопасно ли е?“.
— Не — отговори Пач едновременно на моя изказан и неизказан въпрос. Засмя се тихичко и добави: — Напрегната си, отпусни се.
След като излязохме от паркинга, експлозията от движение ме изуми. Стисках ризата му само колкото да успея да запазя равновесие, но сега вече го обгърнах с ръце в мечешка прегръдка откъм гърба.
Когато стигнахме до къщи, Пач подкара мотоциклета по подгизналата от мъгла алея, угаси двигателя и аз слязох. Свалих си каската, поставих я внимателно на седалката отпред и понечих да избъбря нещо от сорта на „Благодаря, че ме докара, ще се видим в понеделник“.
Думите се разхвърчаха във въздуха, когато Пач прекоси алеята и се запъти към стълбите на верандата.
Дори не исках да си помислям какво прави. Ще ме изпраща до вратата? Слабо вероятно. Тогава… какво?
Качих се на верандата след него и го настигнах пред вратата. Разкъсвана между объркване и растяща тревога, го наблюдавах как вади от джоба си познат комплект ключове и пъхва ключа ми за къщи в бравата.
Свалих ръчната си чанта от рамо и дръпнах ципа на отделението, където държах ключовете. Не бяха там.
— Върни ми ключовете — наредих му объркано, понеже изобщо нямах представа как са се озовали у него.
— Изпусна ги в пасажа, докато си търсеше мобилния — обясни той.
— Пет пари не давам къде съм ги изпуснала. Върни ми ги.
Пач вдигна ръце, за да покаже, че няма вина, и се дръпна от вратата. Облегна едното си рамо на тухлената стена и впери поглед в мен, докато пристъпвах към ключалката. Опитах да превъртя ключа. Не успях.
— Заседнал е — казах и разклатих ключа. Отстъпих назад. — Хайде, опитай ти, заседнал е.
Той превъртя ключа с остро изщракване. С ръка на бравата изви въпросително вежди, все едно питаше: „Може ли?“.
Преглътнах измъчено, за да преодолея прилива на взаимно обаяние и тревога.
— Заповядай, няма никого. Сама съм.
— През цялата нощ ли?
На мига си дадох сметка, че вероятно това не е било най-умното нещо, което съм можела да кажа.