— Доротея ще се върне скоро.
Беше лъжа — Доротея отдавна си беше тръгнала, вече наближаваше полунощ.
— Доротея ли?
— Икономката ни. Тя е възрастна… но е много силна.
Опитах да се провра покрай него. Не успях.
— Звучи плашещо — измъкна той ключа от ключалката и ми го подаде.
— Може да почисти тоалетна чиния отвътре и отвън за по-малко от минута. Направо си е страхотия. — Взех ключа и го заобиколих. Наистина бях решила да затворя вратата зад гърба си, но когато се обърнах, Пач изпълваше рамката на вратата, облегнал ръце от двете страни на рамката.
— Няма ли да ме поканиш вътре? — попита.
Примигнах. Да го поканя ли? У дома? Когато съм сам-сама?
— Късно е — каза Пач. Очите му плътно следваха моите и отразяваха едно своенравно пламъче. — Сигурно си гладна.
— Не. Да. Искам да кажа, да, обаче…
Той внезапно се оказа вътре.
Направих три крачки назад, а той бутна вратата с крак и я затвори.
— Обичаш ли мексиканска храна? — попита.
— Аз… — Бих искала да знам какво търсиш в дома ми?
— Тако?
— Тако ли? — повторих.
А това явно го развесели.
— Домати, маруля, сирене.
— Знам какво е тако!
Преди да успея да го спра, той мина покрай мен и влезе в къщата. В дъното на коридора зави наляво. Към кухнята.
Застана на мивката, пусна кранчето и натърка със сапун ръцете си почти до лактите. Явно се чувстваше като у дома си, понеже първо отиде в килера, после огледа хладилника и извади каквото имаше вътре — салса, сирене, маруля, домати. След това порови из чекмеджетата и намери нож.
Едва не се паникьосах при вида на Пач с нож в ръка, когато вниманието ми привлече нещо друго. Направих две крачки напред и примигнах пред отражението си в тигана, закачен на лавицата за съдове. Косата ми! Все едно се беше превърнала в огромен храсталак. Притиснах ръка към устата си.
Пач се усмихна:
— Косата ти естествено червена ли е?
Изгледах го невярващо.
— Косата ми не е червена.
— Неприятно ми е да ти го казвам, но е червена. И да я запаля, няма да стане по-червена.
— Кестенява е. — Е, може би имаше мъничък, едва забележим, почти клонящ към нула риж оттенък, но въпреки това бях брюнетка.
— Заради светлината е — обясних.
— Да, може би е заради крушките. — Усмивката вдигна двете ъгълчета на устата му, появи се и трапчинка.
— Веднага се връщам — казах и изхвърчах от кухнята.
Качих се горе и прибрах косата си на конска опашка. След като реших този проблем, опитах да подредя мислите си. Не ми беше съвсем приятно Пач да се разхожда преспокойно из къщи, при това въоръжен с нож. А и мама щеше да ме убие, ако разбере, че съм поканила Пач в отсъствие на Доротея.
— Може ли да отложим за друг път? — попитах, когато две минути по-късно го заварих в кухнята, здравата запретнал ръкави. Притиснах с длан корема си, за да му покажа, че имам проблем. — Гади ми се — казах, — мисля, че е от пътуването до къщи.
Той престана да кълца и вдигна глава:
— Почти приключвам.
Забелязах, че е сменил ножа с по-голям и по-остър. Сякаш надничаше право в мислите ми, Пач вдигна ножа и огледа острието. То проблесна. Коремът ми се сви.
— Остави ножа — наредих му тихичко.
Пач погледна към мен, после към ножа, после отново към мен. Миг по-късно ножът лежеше на масата.
— Няма да те нараня, Нора.
— Това е… успокоително — успях да промълвя с пресъхнало и стегнато гърло.
Той завъртя ножа с дръжката към мен.
— Ела тук, ще те науча как се прави тако.
Не помръднах. В очите му проблесна пламъче, което ме накара да си помисля, че би трябвало да се страхувам от него… и аз наистина се страхувах. Но чувството беше колкото страх, толкова и привличане. В близостта му имаше нещо изключително плашещо. В негово присъствие си нямах доверие.
— Какво ще кажеш… да се договорим за нещо? — Лицето му беше приведено и в сянка и Пач ме погледна през миглите си. Създаде впечатление за благонадеждност. — Помогни ми да направим тако и ще отговоря на няколко твои въпроса.
— На мои въпроси ли?
— Мисля, че знаеш какво имам предвид.
Прекрасно знаех какво има предвид. Щеше да ми позволи да надзърна в личния му свят. Свят, в който можеше да разговаря с мен мислено. Отново знаеше точно какво да каже в точния момент.