— А, тя говори английски — отбеляза той и записа въпросното заключение с плавни и лениви движения.
Приведох се към него, колкото се осмелих, и опитах да прочета какво още е написал, но той прегъна листа на две и скри списъка.
— Какво написа? — настоях да узная.
Той пресегна към моя празен лист и го плъзна по чина към себе си. Смачка го на топка. Преди да смогна да възроптая, метна топката към кошчето до бюрото на Тренера. Улучи право в целта.
За миг се втренчих в кошчето, разкъсвана между гнева и изненадата. После отворих тетрадката си на друг празен лист.
— Как се казваш? — попитах, приготвила писалката.
Вдигнах поглед тъкмо навреме, за да уловя още една мрачна усмивка. Тази сякаш ме предизвикваше да дръзна да изкопча нещо от него.
— Как се казваш? — повторих с надеждата само да си въобразявам, че гласът ми трепери.
— Наричай ме Пач. Сериозно, така ми викай.
Придружи думите с намигване и аз бях почти сигурна, че ми се подиграва.
— Какво правиш през свободното си време? — попитах.
— Нямам свободно време.
— Допускам, че ще ни поставят оценки, така че ще бъдеш ли така любезен?
Той се облегна и сключи ръце на тила си.
— Любезен за какво?
Бях почти сигурна, че зад думите му се крие злонамерен намек, затова се помъчих да сменя темата.
— През свободното време… — замислено изрече той.
— Снимам.
Написах на листа си „фотография“.
— Не бях свършил — отбеляза той. — Имам цяла колекция за една авторка от „иЗайн“, която си въобразява, че е правилно да се консумира биохрана, която тайно пише стихове и която потръпва от ужас при мисълта, че може да се наложи да избира между Станфорд, Йейл и… кой беше онзи големият с „Х“?
Облещих се насреща му, смаяна как улучи право в целта. Останах с впечатлението, че не е случайно попадение. Той знаеше. Исках да разбера откъде — и то веднага.
— Само че няма да отидеш в нито един от тях.
— Няма ли? — попитах, без да се замислям.
Той закачи като с кука седалката на стола ми и ме дръпна към себе си. Поколебах се дали да се дръпна и да издам страха си, или да не предприемам нищо и да се престоря на отегчена. Избрах второто.
— Макар че копнееш да учиш и на трите места, мислено ги презираш, понеже са адски банално постижение. Обичаш да съдиш критично и това е третият ти голям недостатък.
— А кой е вторият? — попитах с тиха ярост. Кой беше този тип? Да не би всичко да беше някаква неприятна шега?
— Не умееш да се доверяваш. Не, вземам си думите назад. Доверяваш се, но не на когото трябва.
— А първият ми недостатък? — настоях да узная.
— Държиш живота на къса каишка.
— Какво ще рече това?
— Страхуваш се от онова, което не можеш да контролираш.
Косъмчетата на тила ми настръхнаха, а температурата в стаята сякаш падна под нулата. В друг случай веднага бих отишла при Тренера и бих поискала да ме сложи да седна другаде. Обаче не исках Пач да си въобразява, че може да ме сплашва и притиска. Изпитвах ирационална нужда да се защитя и веднага реших, че няма да отстъпя, преди и той да отстъпи.
— Гола ли спиш? — попита той.
За малко да хлъцна, но се овладях.
— Ти си последният човек, на когото бих казала.
— Ходила ли си на психоаналитик?
— Не — излъгах. — Истината беше, че ходех на консултации при училищния психолог д-р Хендриксън. Не беше по мой избор и не ми се обсъждаше.
— Вършила ли си нещо незаконно?
— Не. — Карането с превишена скорост от време на време не се броеше. Не и пред него. — Защо не ми зададеш нормален въпрос? Например… каква музика обичам?
— Няма да питам неща, които мога да отгатна.
— Не знаеш каква музика слушам.
— Барокова. При теб всичко е въпрос на ред, на контрол. Бас ловя, че свириш… на виолончело? — Каза го така, сякаш измъкна въпроса от въздуха.
— Грешиш. — Поредната лъжа, само че от тази по кожата ме полази ледена тръпка. Кой беше той всъщност? След като знаеше, че свиря на чело, какво ли още знаеше?
— Какво е това? — потупа Пач с химикалката си от вътрешната страна на китката ми. Дръпнах се инстинктивно.
— Родилно петно.
— Прилича ми на белег. Склонна ли си към самоубийство, Нора? — Очите му се взряха в моите и аз усетих смеха му. — Родителите ти заедно ли са, или са разведени?