Мислите ми се насочиха към празния стол на Пач. Тъничко гласче в главата ми твърдеше, че отсъствието му може и да е свързано с нападението над Ви. Малко странно беше, че той отсъства точно на следващата сутрин. Не можех да забравя и ледената тръпка, която бях усетила броени секунди, преди да погледна навън от „Виктория Сикрет“ и да разбера, че ме следят. Всеки път, когато се чувствах така, Пач се оказваше наблизо.
Гласът на разума бързо отхвърли участието на Пач. Може да е настинал. Или пък да му е свършил бензинът на път за училище и да е останал на километри оттук. Или пък в игралната зала на Бо играеха билярд с висок залог и той беше преценил, че заниманието ще му е много по-доходоносно от следобед, посветен на усвояването на подробностите на човешкото тяло.
В края на часа Тренера ме спря на вратата.
— Една минутка, Нора.
Обърнах се и преметнах ремъка на раницата си през рамо.
— Да?
Той ми подаде един сгънат лист.
— Госпожица Грийн се отби преди часа и ме помоли да ти дам това.
Взех бележката.
— Коя е госпожица Грийн? — Нямах учителка с такова име.
— Новата училищна психоложка. Току-що замени на поста д-р Хендриксън.
Отворих бележката и прочетох написаното на ръка послание:
„Скъпа Нора,
Поемам работата на д-р Хендриксън като училищен психолог. Забелязах, че си пропуснала последните два сеанса с д-р Х. Моля те, ела при мен при първа възможност, за да се запознаем. Изпратих писмо на майка ти, за да я осведомя за промяната.
— Благодаря — казах на Тренера и сгънах бележката няколко пъти, докато стане достатъчно малка, за да се побере в джоба ми.
В коридора се влях в потока от хора. Вече не можех да го избегна, трябваше да отида. Тръгнах по коридорите, докато не се озовах пред затворената врата на кабинета на д-р Хендриксън. Наистина имаше нова табелка. Лъскавият месинг сияеше на фона на тъмната дъбова врата: „Д-р Грийн, училищен психолог“.
Почуках на вратата и след миг тя се отвори отвътре. Госпожица Грийн имаше безупречна светла кожа, морскосини очи, плътни устни и хубава права руса коса, която се спускаше до лактите й. Беше разделена на път по средата над облото й лице. На носа й бяха кацнали тюркоазни очила с тесни стъкълца като котешки очи, а облеклото й беше строго и се състоеше от тясна сива пола на рибена кост и розова копринена блуза. Беше слабичка, но женствена. Едва ли беше по-голяма от мен с повече от пет години.
— Ти трябва да си Нора Грей. Изглеждаш точно като снимката в досието ти — каза тя и крепко стисна ръката ми. Говореше отривисто, но не грубо. Делово.
Направи крачка назад и ме покани да вляза.
— Да ти предложа сок или вода?
— Какво стана с д-р Хендриксън?
— Пенсионира се по-рано. От известно време съм си харесала тази работа, затова веднага се възползвах от възможността. Учих в университета във Флорида, но съм отраснала в Портланд и родителите ми все още живеят тук. Радвам се, че отново съм близо до семейството си.
Огледах малкия кабинет. Беше се променил коренно от последното ми посещение преди няколко седмици. Библиотеката, заемаща цяла стена, сега беше пълна с научни, но обширни като тематика книги с твърди корици, подвързани в неутрални тонове и със златни букви. Д-р Хендриксън беше поставил по лавиците семейни снимки, обаче сега нямаше никакви мигове от личния живот на госпожица Грийн. До прозореца висеше същата папрат, само че под грижите на д-р Хендриксън тя беше по-скоро кафява, отколкото зелена. Само след няколко дни под грижите на госпожица Грийн растението беше живнало и се бе наперило. Срещу бюрото беше поставено розово кресло с тапицерия с индийски мотиви, а в далечния ъгъл бяха натрупани няколко кашона.
— Първият ми работен ден беше в петък — обясни тя, като проследи погледа ми до кашоните. — Още си разопаковам нещата. Заповядай, седни.
Смъкнах раницата на ръката си и седнах на тапицираното кресло. Нищо в тясната стаичка не издаваше каквото и да било за личността на госпожица Грийн. Върху бюрото й имаше купчина папки — не спретнато подредена, но не и разхвърляна — и бяла чаша, изглежда с чай. Нямаше и следа от парфюм или от освежител за въздух. Екранът на компютъра й беше черен.