Бях по-объркана от всякога.
— Чакай малко. Мъж ли беше? Видя ли лицето му?
— Разбира се, че беше мъж. Имаше тъмни очи… като сажди. Само това видях. Носеше скиорска маска.
При споменаването на скиорската маска сърцето ми прескочи няколко удара. Беше същият тип, който беше изскочил пред доджа, сигурна бях. Значи не си го бях въобразила — Ви беше доказателството. Спомних си как всички доказателства за удара бяха изчезнали. Може би не си бях въобразила и това. Този тип, който и да беше, наистина съществуваше. И беше някъде там. Само че ако не си бях въобразила повредите на доджа, какво всъщност се беше случило онази нощ? Дали зрението или паметта ми не бяха някак… променени?
След малко в съзнанието ми нахлу нова поредица от въпроси. Какво искаше той този път? Беше ли свързан с момичето пред магазина за бельо? Знаеше ли, че ще пазарувам на кея? Скиорската маска издаваше старателно планиране, значи е знаел предварително къде ще бъда. И не е искал да видя лицето му.
— На кого каза, че ще ходим по магазините? — попитах внезапно Ви.
Тя пъхна възглавница под врата си, за да се настани удобно.
— На мама.
— Само? И на никой друг?
— Може да съм споменала на Елиът.
Кръвта ми сякаш изведнъж застина в жилите.
— Казала си на Елиът?
— Какво толкова?
— Трябва да ти кажа нещо — заявих сериозно. — Помниш ли онази нощ, когато карах доджа и блъснах сърна?
— Да? — прозя се тя.
— Не беше сърна. Беше някакъв тип със скиорска маска.
— Хайде стига — прошепна Ви. — Искаш да кажеш, че нападението над мен не е било случайно? Искаш да кажеш, че този тип иска нещо от мен? Не, чакай. Той иска нещо от теб. Аз носех твоето яке. Мислел е, че си ти.
Сякаш цялото ми тяло се наля с олово.
След кратко мълчание Ви каза:
— Сигурна ли си, че не си споменала пред Пач, че ще ходим по магазините? Понеже като се замисля, онзи тип като че ли имаше телосложението на Пач. Височък, слабичък, силничък, сексапилничък — като изключим епизода с нападението.
— Очите на Пач не са като сажди, а са черни — изтъкнах, но смутено осъзнах, че наистина споменах на Пач, че ще ходим по магазините на кея.
Ви нерешително сви рамене:
— Може пък да са били черни. Не си спомням. Всичко се случи много бързо. Но съм сигурна за пистолета — добави тя услужливо, — беше насочен към мен. Право към мен.
Наредих няколко парченца от мозайката мислено. Ако Пач беше нападнал Ви, би трябвало да я е видял да излиза от магазина с моето яке и да я е помислил за мен. Когато е разбрал, че не следи, когото трябва, е ударил Ви с пистолета си разгневен и е изчезнал. Единственият проблем беше, че не си представях Пач да прояви насилие към Ви. Така че отпадаше. Освен това предишната вечер той би трябвало да е на парти на брега.
— Нападателят ти приличаше ли на Елиът? — попитах.
Наблюдавах я как осмисля въпроса. Каквито и лекарства да й даваха, явно забавяха мисловния й процес и аз чувах как всяка бурмичка и всяко колелце в мозъка й трака и скърца.
— Беше с около шест килограма по-слаб и с около десетина сантиметра по-висок, за да е Елиът.
— Аз съм виновна. Не биваше да ти позволявам да излизаш от магазина с моето яке.
— Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш — каза Ви с вид на човек, който се бори с предизвикана от лекарствата прозявка, — но колкото повече се замислям, толкова повече прилики откривам между Пач и моя нападател. Същата конструкция. Същият широк разкрач на дългите крака. Жалко, че училищното му досие е било празно. Трябва ни адрес. Трябва да огледаме край къщата му. Трябва ни някоя лековерна съседка, която да придумаме да поставим на прозореца й уебкамера, насочена към неговата къща. Защото нещо у Пач ми намирисва.
— Наистина ли смяташ, че Пач е способен да ти причини това? — попитах я все още неубедена.
Ви прехапа устна.
— Мисля, че той крие нещо. Нещо голямо.
Нямаше да го оспорвам.
Ви се разположи по-удобно в леглото си.
— Цялото ми тяло е изтръпнало. Много ми е приятно.
— Нямаме адрес, но пък знаем къде работи — отбелязах.
— И ти ли си мислиш за същото? — попита Ви и очите й грейнаха за малко през мъглата на химическото опиянение.
— Съдейки по предишния си опит, надявам се, че не.