— Истината е, че трябва да поосвежим детективските си умения — отсече Ви. — Или ги използвай, или ги губиш, нали така казва Тренера. Трябва да научим повече за миналото на Пач. На бас, че ако го документираме, Тренера дори ще ни даде допълнителни точки.
Много се съмнявах, понеже ако и Ви участваше, разследването щеше да получи незаконен обрат. Да не говорим, че това конкретно проучване нямаше нищо общо с биологията. Ама съвсем нищо.
Леката усмивка, с която ме удостои Ви, отмря. Колкото и да беше забавно да се преструвам, че приемам случилото се с леко сърце, всъщност бях изплашена. Онзи тип със скиорската маска беше някъде навън и планираше следващото си нападение. Някак ми се струваше смислено, че Пач знае какво се случва. Типът със скиорската маска изскочи пред доджа в деня, след като с Пач станахме екип по биология. Може пък да не беше съвпадение.
В този момент сестрата подаде глава на вратата.
— Осем часът е — почука тя по часовника си. — Край на посещенията.
— Веднага тръгвам — уверих я.
Щом стъпките й заглъхнаха по коридора, затворих вратата на стаята на Ви. Трябваше да останем насаме, преди да й разкажа за разследването, свързано с Елиът. Само че когато се върнах до леглото й, установих, че лекарството явно вече й бе подействало.
— Ето, започва се… — каза тя с истински блажено изражение. — Лекарството… всеки момент… прилив на топлина… довиждане, господин Болка…
— Ви…
— Чук, чук…
— Наистина е важно…
— Чук, чук…
— Става дума за Елиът…
— Чу-у-к, чу-у-у-к… — напевно изрече тя.
Въздъхнах.
— Кой е? — включих се в играта.
— Бу.
— Кой Бу?
— Бу-ху, някой плаче, обаче не съм аз — избухна в истеричен смях тя.
Разбрах, че е безсмислено да я притискам повече и казах:
— Обади ми се утре, когато те изпишат. — Дръпнах ципа на раницата си. — Да не забравя, донесох ти домашното. Къде да го оставя?
Тя посочи към кошчето за боклук.
— Там е най-добре.
Прибрах фиата в гаража и пъхнах ключовете в джоба си. По пътя за вкъщи на небето нямаше звезди и отново беше започнало да вали. Дръпнах вратата на гаража към земята и я заключих. Влязох в кухнята. Някъде горе светеше и след миг мама се спусна по стълбите и ме прегърна.
Майка ми има тъмна вълниста коса и зелени очи. С няколко сантиметра е по-ниска от мен, но има същата структура. Винаги ухае на „Любов“ на Ралф Лорън.
— Толкова се радвам, че си невредима — каза тя и ме стисна силно.
„Невредимичка“, помислих си.
Тринадесета глава
На следващата вечер в седем паркингът на „Бордърлайн“ беше препълнен. След едночасови молби двете с Ви успяхме да убедим родителите й, че трябва да отпразнуваме първата й вечер извън болницата с чили релено и с безалкохолно ягодово дайкири. Така поне твърдяхме, обаче имахме скрити мотиви.
Наместих доджа на едно тясно място и изключих двигателя.
— Уф! — намръщи се Ви, когато й подадох ключовете и пръстите ми докоснаха нейните. — Дали не можеш да се изпотиш още малко?
— Нервно ми е.
— Да, сетих се.
Не откъсвах поглед от входа.
— Знам какво си мислиш — стисна устни Ви. — И отговорът е „не“. Няма да стане.
— Не знаеш какво си мисля — уверих я.
Ви стисна ръката ми.
— Знам и още как.
— Не се каня да бягам. Не и аз.
— Лъжеш.
Вторник беше почивният ден на Пач и Ви бе успяла да ми внуши, че това е идеалният момент да отидем и да поразпитаме колегите му. Представях си как се понасям изискано към бара, как мятам на бармана поглед а ла Марси Милар и как небрежно повдигам темата за Пач. Трябваше ми домашния му адрес. Дали е арестуван преди. Дали има връзка с онзи тип със скиорската маска, колкото и далечна да е. И какво изобщо търсеха в живота ми този тип със скиорската маска и момичето.
Надникнах в чантата си, за да се уверя, че нося списъка с въпросите, които си бях подготвила. От едната страна на листа бяха въпросите, свързани с личния живот на Пач. А от другата — указания как се флиртува. За всеки случай.
— Ау, ау, ау! — възкликна Ви. — Какво е това?
— Нищо — сгънах списъка аз.
Ви опита да измъкне списъка, но аз се оказах по-бърза и го прибрах, преди тя да го докопа.
— Първо правило, във флиртуването няма правила — назидателно каза тя.