— Всяко правило си има изключения.
— Но ти не си изключението! — Грабна две найлонови торби от задната седалка на колата и излезе от колата. Щом и аз излязох, тя ми хвърли торбите през тавана на доджа със здравата си ръка.
— Какво е това? — попитах, когато ги улових. Дръжките бяха вързани, затова не можех да видя съдържанието, но характерното очертание на високи токчета напираше да разкъса плика.
— Трийсет и седми номер — поясни Ви. — Висока платформа. По-лесно е да изиграеш ролята, ако си подходящо екипирана.
— Не мога да ходя на високи токчета.
— Значи е добре, че не са високи.
— Струват ми се доста височки — огледах аз щръкналите от плика токчета.
— На десетия сантиметър вече са престанали да бъдат високи.
Прекрасно! Ако не си счупех врата, със сигурност щях да се изложа, докато се опитвам да съблазнявам колегите на Пач.
— Ето какво — осведоми ме Ви, докато крачехме по алеята към входа, — поканила съм някои хора. За да ни е по-весело, нали разбираш?
— Кого? — попитах и усетих как коремът ми се свива от тревожно предчувствие.
— Джулс и Елиът.
Преди да успея да споделя с Ви какво точно е мнението ми за тази идея, тя каза:
— Време е да ти призная — виждам се с Джулс. Тайно.
— Моля?
— Само да му видиш къщата. Брус Уейн ряпа да яде. Родителите му или са южноамерикански наркобарони, или са от адски богати семейства. Понеже още не съм ги виждала, не мога да кажа кое от двете.
Направо нямах думи. Устата ми се отвори и затвори, но от вътре не излезе нищо.
— Кога стана това? — успях да измънкам най-накрая.
— Малко след онази съдбовна сутрин в „Енцо“.
— Съдбовна ли? Ви, представа си нямаш…
— Дано да са дошли първи и да са запазили маса — проточи шия Ви и огледа струпалите се пред входа хора. — Не ми се чака. Всеки момент ще пукна от глад.
Стиснах я за здравия лакът и я дръпнах настрани.
— Трябва да ти кажа нещо…
— Знам, знам — увери ме тя. — Според теб има някаква вероятност Елиът да ме е нападнал в неделя вечерта. Според мен бъркаш Елиът с Пач. Само че след като поразузнаеш тази вечер, фактите ще ме подкрепят. Повярвай ми, искам да разбера кой е нападателят ми точно колкото и ти. Може би дори повече. Въпросът стана личен. И понеже си разменяме съвети, ето ти моя: стой далеч от Пач. За всеки случай.
— Радвам се, че всичко си премислила — отсякох, — но има още нещо. Попаднах на една статия…
Вратите на „Бордърлайн“ се отвориха. Блъсна ни топла вълна, понесла мириса на лимони и на чилантро, а също и музиката на оркестър от мариачи от тонколоните.
— Добре дошли в „Бордърлайн“ — поздрави ни някаква келнерка. — Само двете ли ще бъдете тази вечер?
Елиът застана зад нея в тъмното фоайе. Забелязахме се едновременно. Устните му се усмихнаха, но очите — не.
— Дами — поздрави ни той, потривайки ръце, докато се доближаваше, — изглеждате великолепно, както винаги.
Настръхнах.
— Къде е съучастникът ти? — попита Ви и се озърна. От тавана висяха хартиени фенери, а на две стени се ширеше стенопис на мексикански пуебло. Пейките с чакащи бяха изцяло заети. От Джулс нямаше и следа.
— Лоши новини — оповести Елиът. — Пичът е болен. Ще трябва да се задоволите с мен.
— Болен ли? — попита Ви. — Колко болен? Що за извинение е това „болен“?
— Болен в смисъл, че отделя и от двете страни.
Ви набърчи нос:
— Прекалено подробна информация.
Все още не можех да проумея естеството на връзката между Ви и Джулс. Джулс ми изглеждаше мълчалив, мрачен и напълно безразличен към компанията на Ви или на когото и да било другиго. Никак, ама никак не ми допадаше мисълта Ви да остава насаме с него. И не защото беше толкова неприятен или защото знаех съвсем малко за него, а заради нещо, което знаех: беше близък приятел на Елиът.
Келнерката взе три менюта от някакво шкафче с прегради и ни поведе към сепаре толкова близо до кухнята, че усещах топлината от фурните през стената. От лявата ни страна беше салса барът. От дясната ни страна влажни от конденза врати водеха към вътрешния двор. Поплинената ми блуза вече беше залепнала за гърба, но вероятно се потях не толкова заради топлината, колкото заради новината за Ви и Джулс.
— Добре ли е? — попита келнерката и посочи сепарето.