— Планирах да отида сама, но наистина ми се иска да дойдеш с мен.
— Какво ви става на вас, момичетата? — зачуди се Елиът. — Кълна се, не познавам нито едно момиче, което да ходи до тоалетната само. — Приведе се напред и се усмихна заговорнически: — Посветете ме в тайната. Сериозно. Ще ви дам пет долара — обеща той и бръкна в задния си джоб. — Десет, ако ми позволите да дойда и да видя какво толкова правите там.
Ви го удостои със сияйна усмивка:
— Перверзник. Да не ги забравиш — обърна се тя към мен и ми бутна найлоновия плик с обувките.
Елиът изви вежди.
— Боклуци — поясни му Ви иронично. — Кофата ни беше пълна и мама ме помоли да изхвърля това навън.
Елиът очевидно не й повярва, а пък на Ви очевидно не й пукаше. Станах, понесла дегизировката, и преглътнах мъчителното си смущение.
Промъкнах се между масите и се запътих по коридора към тоалетните. Коридорът беше боядисан в керемидено и по стените висяха маракаси, сламени шапки и дървени кукли. Тук беше по-горещо и аз изтрих потното си чело. Планът беше да приключа възможно най-бързо. Веднага щом се върнех на масата, щях да измисля някакво извинение да си тръгнем и щях да измъкна Ви. Без или със съгласието й.
След като надникнах под вратичките на трите кабинки и се уверих, че съм сама в дамската тоалетна, заключих вратата и изсипах на плота съдържанието на найлоновите торбички. Платиненоруса перука, пурпурен сутиен с подплънки, черна прилепнала блуза, минижуп с пайети, секси розови мрежести чорапи и трийсет и седми номер обувки с висока платформа.
Пъхнах сутиена, блузката и чорапогащника обратно в торбата. Свалих си джинсите и навлякох миниполата. Напъхах косата си под перуката и си сложих червило, а върху него положих щедра доза гланц за устни.
— Можеш да го направиш! — насърчих се в огледалото, докато затварях червилото и притисках устните си една към друга, за да размажа червилото. — Можеш да изиграеш Марси Милар, какво му е трудното? Можеш да съблазняваш мъжете, за да им изкопчиш тайните.
Събух мокасините, с които шофирах, напъхах ги в една торба заедно с джинсите си и мушнах торбата под плота, да не се вижда.
— Освен това — продължих да се убеждавам, — няма нищо лошо да пожертваш малко от гордостта си в името на разузнавателна мисия. Ако човек подходи по-злокобно, може да се окаже, че не получиш ли отговори, може дори да умреш. Понеже независимо дали ти харесва, някой ти мисли злото.
Вдигнах пред очите си високите обувки с внушителна платформа. Не бяха най-грозното нещо, което съм виждала. Всъщност дори бяха секси. Хищна работа. Пъхнах се между каишките и се разтъпках из тоалетната.
Две минути по-късно се настаних на високо столче пред бара.
Барманът ме огледа:
— Шестнайсет? Седемнайсет? — опита се да познае той.
Изглеждаше с десет години по-възрастен от мен и кестенявата му коса оплешивяваше, поради което бръснеше главата си. На дясното си ухо имаше сребърна халка. Бяла тениска и дънки. Не изглеждаше зле… не изглеждаше и зашеметяващо.
— Не съм малолетна пияница — провикнах се над музиката и разговорите на околните. — Чакам един приятел, а оттук се вижда входът.
Извадих от чантата си списъка с въпроси и тайничко го пъхнах, под една стъклена солница.
— Какво е това? — попита барманът и кимна към листа, бършейки ръце с кърпа.
Пъхнах листчето още по-навътре под солницата.
— Нищо — отвърнах с невинно изражение.
Той изви въпросително вежди.
Реших да подходя творчески към истината.
— Това е… списък за покупки. Трябва да купя някои неща за мама на път за вкъщи.
„Какво стана с флирта? Какво стана с Марси Милар?“, запитах се.
Той ме огледа преценяващо и според мен не съвсем неодобрително.
— Работя като барман вече пет години и веднага надушвам лъжците.
— Не съм лъжкиня — възразих. — Преди малко може би лъжех, но това е само една лъжа, която не превръща човека в лъжец.
— Приличаш ми на репортер.
— Работя за училищния вестник. — Исках да се отърся от това негово впечатление. Репортерите не вдъхват доверие. Хората обикновено се отнасят към тях подозрително. — Само че тази вечер не съм на работа — побързах да добавя. — Просто се забавлявам. Никаква работа. Никакви задни планове. Абсолютно никакви.
След кратко мълчание реших, че най-добре е да стрелям право в целта. Прокашлях се и попитах: