— О, боже, добре ли си? — попита Ви.
Поклатих глава.
— Ще намеря нашата келнерка и ще я помоля да ни пакетира храната за вкъщи — предложи Ви и затърси ключовете си в чантата.
— Ами аз? — попита Елиът шеговито, но само отчасти.
— Запазваме си правото за някой друг път — отговори Ви със сияйна усмивка.
„Бинго!“, помислих си.
Четиринадесета глава
Върнах се във фермата малко преди осем. Превъртях ключа, стиснах топката на вратата и побутнах вратата с хълбок. Обадих се на мама няколко часа преди вечеря, тя каза, че е в офиса, че се опитва да оправи някаква каша и не знае кога ще се прибере, затова очаквах да заваря къщата притихнала, тъмна и студена.
На третото побутване вратата поддаде, метнах чантата си някъде в тъмното и започнах да се боря с ключа, който все още беше заседнал в ключалката. Откакто Пач беше тук онази вечер, ключалката беше станала някак алчна. Запитах се дали Доротея е забелязала същото по-рано днес.
— Пусни… проклетия… ключ — казах, разклащайки ключа в ключалката.
Стоящият часовник в коридора отбеляза точен час и в тишината отекнаха осем силни удара. Запътих се към дневната, за да запаля огън в печката с дърва, когато чух шумолене на плат и тихо изскърцване от другия край на стаята.
Изпищях.
— Нора! — обади се мама, отметна одеялото и стреснато седна на дивана. — Какво става, за бога?
Стоях, притиснала сърцето си с една ръка и облегната на стената за опора с другата.
— Изплаши ме!
— Заспала съм. Ако те бях чула да влизаш, щях да се обадя. — Отметна косата от лицето си и примигна сънено. — Колко е часът?
Стоварих се на най-близкото кресло и се опитах да възвърна нормалния си пулс. Въображението ми беше изфабрикувало две жестоки очи зад скиорска маска. Сега, когато вече бях сигурна, че този тип не е плод на въображението ми, изпитах непреодолимо желание да разкажа на мама всичко — как се беше хвърлил върху доджа и как беше нападнал Ви. Той ме преследваше и беше склонен към насилие. Трябваше да сложим нови брави. Струваше ми се логично да въвлечем и полицията. Щях да се чувствам много по-спокойна нощем, ако до тротоара имаше паркирана полицейска кола.
— Щях да изчакам, за да повдигна въпроса — прекъсна мислите ми мама, — но не съм сигурна, че изобщо някога ще има подходящ момент.
— Какво има? — намръщих се аз.
Тя изпусна продължителна и тревожна въздишка.
— Смятам да обявя фермата за продажба.
— Какво? Защо?
— Вече цяла година се мъчим, а аз не печеля, колкото се надявах. Обмислях дали да не започна работа още някъде, но честно казано, денонощието няма достатъчно часове — засмя се тя невесело. — Надницата на Доротея е скромна, но това са допълнителни разходи, които не можем да си позволим. Единственото, което ми хрумва, е да се преместим в по-малка къща. Или в апартамент.
— Но това е нашата къща.
Всичките ми спомени бяха тук. Спомените за татко бяха тук. Не можех да повярвам, че и тя не се чувства по същия начин. Бях готова на всичко, за да останем.
— Ще почакам още три месеца, но не възлагай големи надежди.
В този момент разбрах, че не мога да кажа на мама за мъжа със скиорската маска. Още утре щеше да напусне работа. Щеше да си намери нещо в града и тогава нямаше да имаме друг избор, освен да продадем фермата.
— Хайде да поговорим за нещо по-весело — насили се да се усмихне мама. — Как мина вечерята?
— Добре — отвърнах мрачно.
— А Ви? Възстановява ли се?
— Утре може да се върне на училище.
Мама се усмихна накриво:
— Добре, че си е счупила лявата ръка, иначе нямаше да може да си води бележки в час и си представям колко разочарована щеше да се чувства.
— Ха, ха — отвърнах. — Отивам да направя по един горещ шоколад. — Надигнах се и посочих през рамо към кухнята: — Ти искаш ли?
— Всъщност звучи прекрасно. Аз ще запаля огън.
Отскочих до кухнята за чаши, захар и кутията с какао, а когато се върнах, мама беше сложила чайника върху печката. Настаних се върху облегалката на канапето и й подадох чашата.
— Как разбра, че си влюбена в татко? — попитах уж нехайно. Винаги имаше вероятност споменаването на татко да предизвика порой от сълзи, а аз се надявах да го избегнем.
Мама се настани на канапето и вдигна крака върху ниската масичка.