— Не ти ли се струва странно съвпадението, че когато открили предсмъртната й бележка, в апартамента имало следи от проникване с взлом.
— Живеела е в Портланд. Там се случват такива работи.
— Според мен някой е подхвърлил бележката. Някой, който е искал да отърве Елиът.
— И защо му е да отървава Елиът? — попита Ви. Удостоих я с най-добрия си подигравателен поглед. Тя се подпря на здравия си лакът.
— Значи според теб Елиът е качил Кирстен на едно дърво, завързал е въже около шията й, бутнал я е от клона, а после е проникнал в апартамента й с взлом и е подхвърлил предсмъртната бележка.
— Защо не?
Сега тя ме изгледа подигравателно.
— Защото ченгетата вече са анализирали всичко. Ако са преценили, че е самоубийство, и аз съм на същото мнение.
— А какво ще кажеш за това? — попитах. — Няколко седмици след като Елиът е разпитван в полицията и освободен, той се мести в друго училище. Защо някой ще замени частното училище „Кингхорн“ за обикновена гимназия в Колдуотър?
— Е, тук имаш основание.
— Според мен се опитва да избяга от миналото си. Смятам, че е било твърде смущаващо да ходи на училище в същия кампус, където е убил Кирстен. Има гузна съвест. — Потупах устните си с молива. — Трябва да отида до „Кингхорн“ и да поразпитам. Починала е само преди два месеца, сигурно всички продължават да обсъждат случилото се.
— Не знам, Нора. Имам лошо предчувствие относно евентуална разузнавателна операция в Кингхорн. Имам предвид, как така ще разпитваш конкретно за Елиът? Ами ако той разбере? Какво ще си помисли?
Погледнах надолу към нея.
— Трябва да се притеснява само ако е виновен.
— Тогава ще те убие, за да ти затвори устата — ухили се зловещо Ви. — И аз не по-малко от теб искам да открия кой ме нападна — продължи тя по-сериозно, — но се кълна в живота си, че не беше Елиът. Превъртам случилото се през главата си стотици пъти — не пасва, изобщо не прилича, повярвай ми.
— Добре, може би нападателят не е Елиът — опитах се да успокоя Ви, но не и да оневиня Елиът, — но въпреки това разполагаме с много против него. Първо, разпитван е по време на разследване на убийство. Второ, прекалено е готин. Направо е зловещо. И трето, приятел е на Джулс.
— Джулс ли? Какво пък му има на Джулс? — намръщи се Ви.
— Не смяташ ли, че е странно как всеки път, когато ги срещнем, Джулс зачезва някъде?
— Какво искаш да кажеш?
— Онази вечер, когато отидохме в „Делфик“, Джулс почти веднага отиде до тоалетната. А върна ли се изобщо? Елиът намери ли го, след като отидох да купя захарен памук?
— Не, но го отдадох на проблеми с вътрешната канализация.
— А снощи пък се оказа тайнствено болен. — Замислено прокарах гумичката на молива по носа си. — Струва ми се, че той доста боледува.
— Мисля, че прекалено задълбаваш. Може… може пък да има СЧЧ.
— СЧЧ ли?
— Синдром на чувствителните черва.
Отхвърлих предположението на Ви, за да се съсредоточа над една идея, която ми се струваше доста неизпълнима. Подготвителното училище „Кингхорн“ беше на около един час път с кола. Ако учебната програма там беше толкова строга, как Джулс непрекъснато намираше време да идва в Колдуотър? Почти всяка сутрин на път за училище го виждах заедно с Елиът в бистрото на Енцо. Освен това караше Елиът след училище. Все едно Елиът дърпаше конците на Джулс.
И това не беше всичко. Потърках носа си с гумичката още по-силно. Какво пропусках?
— Защо му е на Елиът да убива Кирстен? — зачудих се на глас. — Може би го е видяла да прави нещо незаконно и убиецът е трябвало да й затвори устата.
Ви въздъхна тежко.
— Вече започваме да навлизаме в зоната на абсурда.
— Има и още нещо. Нещо, което не забелязваме.
Ви ме погледна, все едно цялата ми логика беше излетяла в космоса.
— Аз лично смятам, че ти забелязваш твърде много. Тази работа много ми прилича на лов на вещици.
И тогава най-неочаквано осъзнах какво пропускам. През целия ден ме гризеше и се обаждаше някъде от дъното на съзнанието ми, но аз бях твърде заета с всичко останало, за да му обърна внимание. Детектив Басо ме попита дали нещо липсва. Току-що ми хрумна, че нещо наистина липсваше. Снощи бях оставила статията за Елиът върху скрина си. Само че тази сутрин — порових в паметта си, за да съм сигурна — я нямаше. Определено я нямаше.