— О, божичко! — възкликнах. — Елиът е проникнал вкъщи снощи. Той е бил! Откраднал е статията. — И понеже статията беше на видно място, явно е обърнал стаята ми с главата надолу, за да ме изплаши — може би като наказание, задето съм намерила статията.
— Какво, какво? — попита Ви.
— Какво става? — попита Тренера и застана до мен.
— Да, какво става? — повтори и Ви, посочи ме и ми се присмя зад гърба на Тренера.
— Ами… обектът като че ли няма пулс — отговорих и ощипах силно Ви по китката.
Докато Тренера търсеше пулса на Ви, тя се преструваше, че припада, и си вееше с ръка. Тренера завъртя очи към мен и ме погледна над очилата си.
— Ето го, Нора. Силен и равномерен. Сигурна ли си, че обектът се е въздържал от всякакви действия, включително говорене, цели пет минути? Пулсът не е толкова бавен, колкото следва да се очаква.
— Обектът много се постара да не говори — вметна Ви. — Освен това на обекта му е трудно да се отпусне върху твърдата като камък маса. Обектът предлага размяна на местата, за да може новият обект да бъде Нора. — Ви се хвана с дясната си ръка за мен, за да се изправи.
— Не ме карайте да съжалявам, задето ви позволих сами да си избирате партньорите — предупреди ни Тренера.
— Не ме карайте да съжалявам, задето дойдох на училище днес — мило му отговори Ви.
Тренера я стрелна предупредително с поглед, после взе лабораторния ми протокол и прегледа почти празния лист.
— Обектът отъждествява биологичните изследвания със свръхдоза успокоителни — каза Ви.
Тренера наду свирката си и всички погледи на класа се насочиха към нас.
— Пач? Нещо против да поемеш нещата тук? Явно сме се натъкнали на проблем в екипа.
— Само се шегувах — намеси се Ви. — Ето, аз ще поема изследванията.
— Трябваше да помислиш за това преди петнайсет минути — отсече Тренера.
— Моля да ме извините — запърха Ви с мигли като ангелче.
Тренера пъхна тетрадката под здравата й ръка.
— Не.
„Съжалявам“, каза Ви само с устни, докато неохотно вървеше към предната част на стаята.
След миг Пач седна до мен на масата. Беше сключил леко ръце между коленете си и не откъсваше поглед от мен.
— Какво? — попитах, изнервена от погледа му.
Той се усмихна.
— Спомних си обувките ти снощи.
Усетих обичайното пърхане в корема, което предизвикваше Пач, и както винаги, не можах да реша дали е нещо хубаво, или лошо.
— Как прекара снощи? — попитах, като се постарах да звуча неутрално и да разчупя леда. Шпионското ми приключение все още неловко висеше във въздуха помежду ни.
— Интересно. А ти?
— Не толкова.
— Гадни домашни, нали?
Подиграваше ми се.
— Не си оправях домашните.
— А кого оправяше? — подсмихна се той хитро като лисица.
За миг останах безмълвна. Стоях със зяпнала уста.
— Това някакъв намек ли е?
— Просто ми е интересно кой е съперникът ми.
— Порасни!
Усмивката му стана по-широка:
— Отпусни се!
— Вече съм сгазила лука пред Тренера, така че направи ми услуга и дай да се съсредоточим над лабораторните изследвания. Не съм в настроение да ти бъда обект на изследване, затова ако нямаш нищо против… — Погледнах красноречиво към масата.
— Не мога — отговори той. — Нямам сърце.
Едва ли имаше предвид буквално.
Легнах върху масата и сложих ръце на корема си.
— Кажи ми, когато свършат петте минути. — Затворих очи, понеже предпочитах да не гледам как черните очи на Пач ме изучават.
След няколко минути леко отворих едното си око.
— Времето изтече — осведоми ме Пач.
Протегнах едната си китка към него, за да ми измери пулса.
Пач хвана ръката ми и по нея се стрелна гореща тръпка, последвана от свиване на корема.
— Пулсът на обекта се ускори при контакт — отбеляза той.
— Не го пиши. — Би трябвало думите ми да прозвучат възмутено. Ако не друго, прозвучаха така, все едно съм сдържала усмивка.
— Тренера иска да бъдем изчерпателни.
— А какво искаш ти?
Очите на Пач срещнаха моите. Вътрешно се усмихваше. Усещах.
— Освен… сещаш се какво — добавих.
След училище минах през кабинета на госпожица Грийн за уговорения ни сеанс. В края на учебния ден д-р Хендриксън винаги държеше вратата на кабинета си широко отворена — покана за учениците да се отбият. Сега всеки път, когато минавах по този коридор, заварвах вратата на госпожица Грийн затворена. Винаги. Съвсем ясно показваше, че не иска да я безпокоят.