— Не ние, а ти. Бих дошла с теб, но нормата ми за библиотеката е веднъж седмично.
— Тази седмица не си ходила в библиотеката — изтъкнах.
— Да, но може да отида утре.
— Утре е четвъртък. Кога през живота си си учила в четвъртък?
Ви потупа с нокът по устната си и доби замислено изражение.
— А да съм учила в сряда?
— Не си спомням такова нещо.
— Ето, видя ли? Не мога да дойда с теб. Ще наруша традицията.
Десет минути по-късно се качвах по стълбите към входа на библиотеката. Вътре избутах домашните на заден план и веднага отидох в компютърната зала, където прерових интернет за още информация за „Обесването в Кингхорн“. Не намерих много. Отначало имало доста голямо вълнение, но след като установили, че е самоубийство, и освободили Елиът, сензацията утихнала.
Време беше да предприема пътуване до Портланд. Нямаше да науча много, ако ровех из вестникарските архиви, но може би щеше да ми провърви повече, ако свършех подготвителната работа тук.
Излязох от интернет и се обадих на мама.
— Трябва ли да се прибера довечера до девет?
— Да, защо?
— Мислех да отида с автобуса до Портланд.
Тя се засмя, все едно казваше „сигурно си полудяла“.
— Трябва да интервюирам ученици от подготвителното училище „Кингхорн“ — обясних. — Свързано е с един проект, по който правя проучване. — Не беше лъжа. Не съвсем. Разбира се, много по-лесно щеше да ми е да се оправдая, ако не беше вината, че пазя в тайна от нея взлома и посещението на полицията. Мислех да й кажа, но всеки път, когато понечех да изрека думите, те просто ми се изплъзваха. Борехме се да оцелеем. Доходът на мама ни беше нужен. Ако й кажех за Елиът, тя веднага щеше да напусне работа.
— Не може да ходиш в града сама. Утре си на училище, а скоро ще се стъмни. Освен това, докато пристигнеш, всички ученици ще са се прибрали.
— Добре, скоро ще се прибера — въздъхнах.
— Знам, че ти обещах да те откарам, но не мога да мръдна от офиса. — Чух я да размества някакви книжа и си я представих как притиска слушалката с брадичка, а кабелът се е увил около тялото й няколко пъти. — Ще се разсърдиш ли, ако те помоля да се прибереш пеша?
Времето не беше съвсем студено, бях с дънково яке и имах два крака. Планът само звучеше много по-разумно, защото направо ми призляваше от мисълта да се прибера сама. Другата ми възможност беше да пренощувам в библиотеката.
Вече излизах от вратата на библиотеката, когато чух някой да ме вика. Обърнах се и видях да се задава Марси Милар.
— Научих за Ви — каза тя, — и наистина съжалявам. Кой може да я е нападнал? Освен ако просто не са имали друг избор. Може да е било самозащита. Чух, че било тъмно и валяло. Човек лесно би могъл да сбърка Ви с лос. Или пък с мечка, или бизон. С което и да е едро животно.
— Божке, колко ми е приятно да си бъбрим, но имам да свърша маса неща, например да се почистя от прилепчиви боклуци — заявих и ускорих крачка към изхода.
— Дано да не е яла от болничните манджи — продължаваше да върви по петите ми Марси. — Били много мазни, а тя не бива да качва повече килограми.
Завъртях се.
— Чашата преля! Още една дума и ще те…
И двете знаехме, че това е напразна заплаха.
— Какво? — усмихна се превзето Марси.
— Боклук.
— Тъпачка.
— Пачавра.
— Грозотия.
— Анорексична свиня.
— Ау! — мелодраматично политна назад Марси, притиснала ръка към сърцето си. — И би трябвало да се обидя, така ли? Пробвай нещо друго, това е изтъркано. Аз поне умея да се контролирам.
Пазачът на входа се прокашля многозначително.
— Добре, стига толкова. Разправяйте се навън, иначе ще вкарам и двете в портиерната и ще започна да звъня на родителите ви.
— Кажи го на нея — посочи ме тя. — Аз винаги се старая да съм мила. Тя ме обиди. Аз само изказвах съчувствие заради приятелката й.
— Казах: вън!
— Изглеждате добре с униформа — осведоми го Марси и го удостои с лъскавата си усмивка, която й беше запазена марка.
Той кимна към вратата:
— Излизайте! — Но вече не звучеше толкова строго.
Марси се понесе грациозно към изхода.
— Нещо против да ми помогнете с вратата? Ръцете ми са заети. — Носеше една-единствена книга. С меки корици.
Пазачът натисна копчето и вратата се отвори автоматично.