— Благодаря — изпрати му въздушна целувка Марси.
Не я последвах. Не бях сигурна какво щеше да стане, ако го бях направила, но бях препълнена с толкова силни негативни емоции, че за едната бройка можех да направя нещо, за което после да съжалявам. Под нивото ми беше да се бия и да обиждам. Освен когато ставаше дума за Марси Милар.
Обърнах се и се запътих обратно към библиотеката. Влязох в металната клетка на асансьора и натиснах копчето за приземния етаж. Можех да почакам няколко минути Марси да си тръгне, но знаех и друг изход и реших да го използвам. Преди пет години градската управа беше решила да премести библиотеката в старинна сграда точно в центъра на старата част на Колдуотър. Постройката от червени тухли беше от 50-те години на деветнайсети век и имаше романтичен купол и открита платформа на покрива, откъдето човек можеше да наблюдава корабите в морето. За жалост, нямаше паркинг, затова изкопаха тунел, който да отвежда към подземния гараж на съдебната палата отсреща и сега той обслужваше и двете сгради.
Асансьорът изтрака, спря и аз слязох. Тунелът беше осветен с флуоресцентни лампи, които светеха с мъждива лилава светлина. Отне ми секунда да принудя краката си да тръгнат. Внезапно си спомних за татко през нощта, когато е бил убит. Запитах се дали не е бил на такава самотна и тъмна уличка като този тунел.
„Стегни се — наредих си. — Станал е случайна жертва на насилие. През цялата минала година изпитваше панически страх от всяка тъмна уличка, тъмна стая или тъмен дрешник. Не може до края на живота си да се боиш дали някой няма да ти извади пистолет.“
Твърдо решена да докажа, че страховете са само в главата ми, поех през тунела и чух как обувките ми тихо потропват по бетона. Преместих раницата на лявото си рамо и пресметнах колко време ще ми отнеме да се прибера вкъщи пеша и дали ще имам смелостта да мина напряко през релсите сега, когато вече се здрачаваше. Надявах се, че ако мислите ми са оптимистични и активни, няма да ми остане време да обърна внимание на растящата си тревога.
Тунелът свърши и точно пред мен се изправи тъмен силует.
Спрях в крачка и сърцето ми пропусна няколко удара. Пач беше облечен с черна фланелка, широки джинси и боти с метален връх. Погледът в очите му издаваше, че не е човек, който играе по правилата. Усмивката му беше прекалено мила, за да ми вдъхне спокойствие.
— Какво търсиш тук? — попитах, отметнах кичур коса от лицето си и плъзнах поглед покрай него към изхода за автомобили над земята. Знаех, че е точно отпред, но няколко лампи горе не работеха, затова не можех да видя ясно. Ако в главата на Пач се въртяха мисли за изнасилване, убийство или за друго престъпно деяние, беше успял да ме хване натясно точно където трябва.
Той направи крачка към мен и аз отстъпих назад. Опрях в някаква кола и съзрях шанса си. Бързо я заобиколих и застанах срещу Пач, а колата остана помежду ни.
Пач ме изгледа над покрива на колата. Изви вежди.
— Имам въпроси. Много — казах.
— За какво?
— За всичко.
Устните му потръпнаха — със сигурност се мъчеше да не се усмихне.
— И ако отговорите ми не ти харесат, ще хукнеш да бягаш, така ли? — кимна той към изхода на гаража.
Такъв беше планът. В най-общи линии. С изключение на някои очевадни празнини, като например факта, че Пач беше много по-бърз от мен.
— Дай да чуем тези въпроси — подкани ме той.
— Откъде знаеше, че тази вечер ще съм в библиотеката?
— Предположението ми се стори основателно.
Нито за миг не му повярвах, че го е довело предчувствието. У него имаше нещо почти хищно. Ако военните знаеха за този тип, щяха да направят всичко възможно да го привлекат.
Пач се метна наляво. Аз се хвърлих в обратната посока към задницата на колата. Когато той се закова на място, същото направих и аз. Пач беше до носа на колата, аз — до задницата.
— Къде беше в неделя следобед? — попитах. — Проследи ли ме, когато излязох по магазините с Ви?
Пач може и да не беше онзи тип със скиорската маска, но това не значеше, че не е замесен във веригата от тревожни събития. Криеше нещо от мен. Криеше го още от деня, в който се запознахме. Нима бе случайно съвпадение, че последният нормален ден от живота ми беше денят преди това паметно събитие? Не, не мисля.
— Не. Между другото, как мина пазаруването? Купи ли си нещо?
— Може би — отговорих, понеже бе успял да ме свари неподготвена.