— Какво?
Опитах да си припомня. Двете с Ви бяхме успели да влезем само във „Виктория Сикрет“. Бях похарчила трийсет долара за дантелен сутиен, но не смятах да му го казвам. Вместо това му казах, че още от самото начало на вечерта съм имала усещането, че някой ме следи, а накрая съм намерила Ви отстрани на пътя, жертва на жестоко нападение.
— Е? — попитах го, след като приключих. — Нещо да кажеш?
— Не.
— Нямаш представа какво се е случило с Ви?
— Отново не.
— Не ти вярвам.
— Защото не умееш да се доверяваш на хората. — Той се облегна на колата с две ръце и се наведе над капака. — Вече говорихме за това.
Усетих, че пламвам. Пач отново беше изместил разговора. Вместо да бъде насочен към него, прожекторът осветяваше мен. Никак не ми харесваше да ми напомня, че знае най-различни неща за мен. Лични неща. Като например колко трудно се доверявам някому.
Пач се стрелна по посока на часовниковата стрелка. Аз побягнах и спрях, когато и той спря. Както си стоя ме, очите му приковаха моите, сякаш се опитваше да изкопчи какъв ще бъде следващият ми ход.
— Какво се случи на Архангела? Ти ли ме спаси? — попитах.
— Ако те бях спасил, сега нямаше да стоим тук и да водим този разговор.
— Искаш да кажеш, ако не ме беше спасил. Щях да съм мъртва.
— Не казах това.
Представа си нямах какво иска да каже.
— Защо нямаше да стоим тук?
— Ти щеше да си тук. — Направи пауза и добави: — Но аз най-вероятно не.
Преди да проумея какво казва, той се стрелна към мен, този път отдясно. За миг се обърках и допуснах да скъси разстоянието помежду ни. Вместо да спре, Пач заобиколи колата. Опитах да се измъкна и хукнах по правата отсечка към изхода на гаража.
Подминах три коли, преди той да ме сграбчи за ръката. Завъртя ме и ме притисна към една циментова греда.
— Дотук с този план.
Изгледах го ядосано. Но зад гнева ми се криеше и доста паника. Той грейна в усмивка, преливаща от злокобни намерения, която ми даде всички основания да си се потя, колкото искам.
— Какво става? — попитах, като здравата се помъчих да звуча враждебно. — Как става така, че чувам гласа ти в главата си, кълна се? И защо каза, че си дошъл в училището заради мен?
— Омръзна ми да се любувам на краката ти от разстояние.
— Кажи ми истината — преглътнах мъчително. — Заслужавам да ми разкриеш всичко.
— Пълно разкритие — усмихна се отново лукаво той. — Това има ли нещо общо с обещанието ти да ме разобличиш? За какво точно говорим?
Не можех да си спомня за какво говорим. Знаех само, че от погледа на Пач ми става много горещо. Трябваше да откъсна очи от неговите, затова сведох поглед към ръцете си. Лъщяха от пот, та ги пъхнах зад гърба си.
— Трябва да вървя, имам да пиша домашни — казах.
— Какво се случи тук? — кимна той с брадичка към стълбището.
— Нищо.
Преди да успея да го спра, той долепи длан до моята и ръцете ни образуваха островърха куличка. Преплете пръсти с моите и ме прикова към себе си.
— Кокалчетата ти са побелели — отбеляза той и плъзна устни по тях. — А когато излезе, изглеждаше много напрегната.
— Пусни ме. Не съм напрегната. Не особено. Извини ме, но имам домашни…
— Нора. — Пач произнесе името ми тихичко, но с категоричното намерение да получи каквото иска.
— Имах сблъсък с Марси Милар. — Нямах представа откъде дойде това признание. Последното, което исках, бе да дам на Пач възможност отново да надникне в мен. — Разбра ли? — Помъчих се да вкарам в тона си леко раздразнение. — Доволен ли си? Сега ще ме пуснеш ли, моля те?
— Марси Милар ли?
Опитах се да освободя пръстите си, но Пач имаше друго намерение.
— Не познаваш ли Марси Милар? — попитах скептично. — Трудно ми е да повярвам, първо, защото учиш в гимназията на Колдуотър и второ, понеже имаш „Y“ хромозома.
— Разкажи ми за сблъсъка — настоя той.
— Тя нарече Ви дебелана.
— И?
— Аз я нарекох анорексична свиня.
Изражението на Пач ми подсказа, че едва се сдържа да не се разсмее.
— И това ли е всичко? Без юмруци? Без хапане, драскане или скубане?
Изгледах го с присвити очи.
— Нима сега ще трябва да те уча как да се биеш, ангелче?
— Мога да се бия — вирнах брадичка аз, макар да лъжех на поразия.