— Ей, махни се от мен! — изрева Риксън.
Пач се дръпна от него, а когато се изправи, скъсаната му риза се развя. Свали я и я хвърли в кошчето за смет в ъгъла.
— Дай ми ризата си — нареди на Риксън.
Риксън ми намигна дяволито:
— Ти какво ще кажеш, Нора? Да му дам ли ризата си?
Пач понечи да го перне шеговито и ръцете на Риксън тутакси отхвърчаха към раменете му.
— Спокойно — отстъпи той. Свали блузата си и я метна на Пач, а отдолу се показа хубава бяла фланелка.
Докато Пач навличаше фланелата над коремните си мускули, които бяха толкова стегнати, че вътрешно затрепках, Риксън се обърна към мен:
— Разказа ли ти как получи прякора си?
— Моля?
— Преди нашият добър приятел Пач да се отдаде на билярда, се занимаваше с ирландски бокс с голи ръце. Не го биваше много — поклати глава Риксън. — Честно казано, направо беше жалка гледка. Нощем често го кърпех… заприлича на същински пачуърк. Така започнахме да му викаме Пач. Казвах му да се откаже от бокса, ама не ме слушаше.
Пач улови погледа ми и ме удостои с превъзходна усмивка на побойник от баровете. Усмивката сама по себе си беше достатъчно плашеща, но под грубоватата фасада в нея имаше нотка желание. Всъщност повече от нотка. Цяла симфония от желание.
Пач посочи с глава към стълбите и протегна ръка към мен:
— Да се омитаме оттук.
— Къде отиваме? — попитах и коремът ми се продъни чак до коленете.
— Ще видиш.
Докато се качвахме по стълбите, Риксън се провикна след мен:
— Късмет с този тип, скъпа!
Осемнадесета глава
Когато поехме обратно, Пач сви по отбивката за Топшам и паркира пред историческия завод за хартия в Топшам, разположен на брега на река Андроскоджин. На времето в завода превръщали дървесната пулпа в хартия. Сега голяма табела отстрани на сградата гласеше: „Пивоварна Тюлен“. Реката беше широка и бурна, а двата й бряга бяха обрасли със стари дървета.
Все още валеше силно и вече се беше мръкнало. Трябваше да се прибера преди мама. Не й бях казала, че ще излизам, понеже… Е, честно казано, Пач не беше момче, което майките посрещат с усмивка. Заради такива като него сменяха бравите на вратите.
— Може ли да си вземем храна за вкъщи? — попитах.
Пач отвори вратата си и попита:
— Какво ще поръчаш?
— Сандвич с пуешко, но без кисели краставички и без майонеза.
Усетих, че съм си заслужила една от усмивките му, която така и не се появи на повърхността. Явно си печелех доста такива. Този път наистина нямах представа какво толкова съм казала.
— Ще видя какво мога да направя — обеща той и излезе от колата.
Остави ключа на запалването и парното надуто. През първите няколко минути си припомнях как беше минала вечерта досега. После изведнъж се сетих, че съм сама в джипа на Пач. В неговото лично пространство.
Ако бях Пач и исках да потуля нещо много тайно, нямаше да го скрия в стаята си, в шкафчето си в училище и дори в раницата си, защото всички тези неща можеха да бъдат конфискувани или претърсени без предупреждение. Щях да скрия тайната си в своя лъскав черен джип със сложна аларма.
Разкопчах колана на седалката си, започнах да ровя из купчината учебници в краката си и усетих как по устните ми плъзва загадъчна усмивка при мисълта, че може да разкрия някоя тайна на Пач. Не очаквах да се натъкна на нещо конкретно, щях да се задоволя и с шифъра за шкафчето му или с номера на мобилния му телефон. Докато ровех, из старите му домашни за училище, пръснати по стелките на колата, намерих изхабен ароматизатор с мирис на бор, диск с албума на AC/DC „Магистрала за ада“, къси остатъци от моливи и касова бележка от супермаркета „Севън-Илевън“ с дата от сряда, десет и осемнайсет вечерта. Нищо учудващо или показателно.
Отворих жабката на колата и порових сред ръководството за експлоатация и други документи. Проблесна нещо хромово и пръстите ми напипаха метал. Извадих стоманено фенерче и го включих, но нищо не се случи. Развъртях дъното му, понеже ми се стори доста леко, и наистина — нямаше батерии. Зачудих се защо Пач държи неработещо фенерче в жабката си. Това беше последната ми мисъл, преди погледът ми да се спре на ръждивочервената течност, засъхнала в единия край на фенерчето.