— Как така няма да ходим? Шегуваш се, нали? Най-накрая имаме възможност да правим нещо вълнуващо през пролетната ваканция, а ти не искаш да ходим? Знаеш, че мама никога няма да ме пусне сама. Сериозно ти казвам. Обещавам цяла седмица да ти пиша домашните. Хайде, Нора, само една думичка. Започва с „д“, кажи я…
Ръката, с която държах мобилния, потрепери и се наложи да я прихвана с другата си ръка.
— Елиът дойде вкъщи преди петнайсет минути пиян. Нападна ме…
Ви замълча.
— Как така те нападна?
— Издърпа ме от входната врата и ме блъсна в стената на къщата.
— Но е бил пиян, нали?
— Има ли значение? — срязах я аз.
— Е, много му се събра. Имам предвид несправедливото обвинение, че е замесен в самоубийството на някакво момиче и се е оказал принуден да се премести в друго училище. Ако ти е посегнал — не го оправдавам за стореното, може би се нуждае от психолог… нали ме разбираш?
— Ако ми е посегнал ли?
— Съсипан е. Може би не е съзнавал какво върши. Утре ще се чувства ужасно.
Понечих да кажа нещо, но се отказах. Не можех да повярвам, че Ви застава на страната на Елиът.
— Трябва да затварям — заявих рязко. — Ще се чуем по-късно.
— Може ли да бъда честна, скъпа? Знам, че се тревожиш заради онзи тип със скиорската маска. Не ми се сърди, но мисля, че единствената причина да се опитваш толкова отчаяно да го лепнеш на Елиът, е понеже не искаш да се окаже Пач. Разсъждаваш прекалено и това ме плаши.
Направо нямах думи.
— Разсъждавам, така ли? Не Пач цъфна на прага ми тази сутрин и не той ме блъсна в стената.
— Знаеш ли, май не трябваше да повдигам въпроса. Зарежи.
— Добре — казах сковано.
— Е… какво ще правиш днес?
Надникнах от вратата и се ослушах за мама. От кухнята се чуваше тракането на тел за разбиване на яйца по стените на купа. Част от мен не виждаше смисъл да споделя с Ви каквото и да било, но друга част негодуваше и се противеше. Ви искаше да знае какво ще правя. Добре. Не беше мой проблем, ако не й допадне.
— Заминавам за Портланд веднага щом мама тръгне за сватбата в Олд Бранч Бийч.
Сватбата започваше в четири следобед, после имаше тържество, така че мама нямаше да се прибере преди девет вечерта. Което ми даваше достатъчно време да прекарам вечерта в Портланд и да се прибера преди нея.
— Всъщност се питах дали може да взема назаем доджа. Не искам мама да види колко километри съм навъртяла.
— О, боже, ще шпионираш Елиът, нали? Ще душиш около „Кингхорн“.
— Ще пазарувам и ще вечерям някъде — отговорих, разглеждайки закачалките в дрешника си. Спрях се на тънка фланела с дълги ръкави, джинси и шапка без периферия на розови и бели райета, която пазех за дните, когато косата ми не беше хубава, и за уикендите.
— А вечерята ще включва ли спирка в едно конкретно заведение на няколко пресечки от подготвителното училище „Кингхорн“? Където е работила Кирстен как й беше името?
— Идеята не е лоша. Може и да го направя.
— Ще се храниш ли, или ще разпитваш служителите?
— Може и да задам някой и друг въпрос. Ще ми дадеш ли доджа?
— Разбира се, за какво са приятелите? Дори ще дойда с теб на тази безсмислена операция, само че преди това ще ми обещаеш, че ще отидем на палатка.
— Добре, ще взема автобуса.
— После ще обсъдим пролетната ваканция! — провикна се Ви по телефона, преди да успея да затворя.
Бях ходила в Портланд няколко пъти, но не познавах града добре. Слязох от автобуса, въоръжена с мобилния си телефон, карта на града и собствения си вътрешен компас. Сградите бяха от червени тухли, високи и тънки, спираха залязващото слънце и покриваха улиците с балдахин от сянка. Всички фасади на магазините имаха веранди и старомодни чудати табели над вратите. Улиците бяха осветени с черни улични лампи, подобни на вещерски шапки. Няколко пресечки по-нататък нагъсто разположените улички стигаха до горист район, където видях табела за подготвителното училище „Кингхорн“. Над върховете на дърветата се извисяваха катедрала с камбанария и часовникова кула.
Тръгнах по тротоара и завих на ъгъла с Трийсет и втора улица. Пристанището беше само на няколко пресечки и зад магазините мярнах яхти, които се приближаваха към пристана. По средата на Трийсет и втора улица видях табела за ресторантчето „Блайнд Джо“. Извадих списъка с въпросите си и ги препрочетох за последен път. Не исках разговора да прилича на официално интервю. Надявах се, че ако небрежно повдигна темата за Кирстен пред служителите, ще успея да изкопча нещо, което всички репортери преди мен някак са пропуснали. Надявах се да съм запомнила въпросите и хвърлих листа в най-близкото кошче.