— Не знам да се е прехвърлял.
Подреждах отговорите й и се опитвах да извадя от паметта си другите въпроси, които исках да й задам.
— Срещал ли се е тук с приятели? С някой друг, освен с Кирстен?
— Откъде да помня? — завъртя тя очи безпомощно. — Приличам ли ти на човек с фотографска памет?
— Сещате ли се за едно високо момче. Много високо. С дълга руса коса, хубав, с маркови дрехи.
Тя извади парченце от отхапан нокът между предните си зъби и го пусна в джоба на престилката си.
— Да, помня този тип. Как да не го запомниш. Все мрачен и мълчалив. Идвал е веднъж-дваж. Не беше много отдавна. Може би някъде по времето, когато умря Кирстен. Помня го, защото сервирахме сандвичи със солено говеждо за Деня на свети Патрик, а той отказваше да си поръча. Само ме гледаше ядосано, все едно ей сега ще се пресегне през масата и ще ми пререже гърлото, ако продължавам да му натрапвам специалитета за деня. Май си спомням нещо. Не че си вра носа в чуждите работи, обаче понякога просто случайно чувам някои неща. Последния път, когато Елиът и онзи високият дойдоха в заведението, се бяха привели и говореха за някакъв тест.
— Тест в училище ли?
— Откъде да знам? Май високият се беше провалил на теста и Елиът хич не беше доволен от тая работа. Бутна стола си назад и изхвърча навън. Дори не си дояде сандвича.
— Споменаха ли за Кирстен?
— Високият дойде пръв и попита дали Кирстен е на работа. Казах му, че не е, и той се обади по мобилния. Десет минути по-късно пристигна и Елиът. Винаги Кирстен обслужваше масата на Елиът, но както ти казах, тогава не беше на работа, така че поех аз. И да са говорили за Кирстен, не съм ги чула. Но ми се стори, че дългучът не иска Кирстен да им се мотае наоколо.
— Помните ли нещо друго?
— Зависи. Какво ще поръчаш за десерт?
— Може би резенче пай.
— Пай ли? Отделям ти цели пет минути от безценното си време, а ти само един пай? Приличам ли ти на човек, който си няма друга работа, освен да си бърбори с теб?
Огледах заведението. Беше мъртвило. Бях единственият клиент, ако не броим един мъж, приведен над вестник на бара.
— Добре… — Огледах менюто.
— Вземи си малинова лимонада, та да преглъщаш пая по-лесно. — Тя надраска нещо в бележника си. — И кафе. — Още дращене на химикалката. — И очаквам още двайсет процента бакшиш. — Тя ме закова със самодоволната си усмивка, после пъхна тефтера си под престилката и се понесе към кухнята.
Двадесет и първа глава
Навън беше станало студено и ръмеше. Уличните лампи светеха със зловещо жълтеникаво сияние, което почти не бе в състояние да се справи с мъглата, която се сгъстяваше по улиците. Излязох от „Блайнд Джо“, доволна, че бях проверила прогнозата за времето предварително и си бях взела чадъра. Пътьом видях през прозорците как баровете се пълнят с хора.
Намирах се на няколко пресечки от автобусната спирка, когато вече познатата ледена тръпка ме целуна по тила. Усетих я през нощта, когато някой надникна през прозореца в спалнята ми, после в „Делфик“ и за трети пък, преди Ви да излезе от магазина на „Виктория Сикрет“, облечена с моето яке. Наведох се, престорих се, че си връзвам обувката, и скришом се огледах наоколо. Тротоарите от двете страни на улицата бяха празни.
Светофарът светна зелено и аз слязох на платното. Закрачих по-бързо, стиснах чантата си под мишница и горещо се помолих автобусът да пристигне навреме. Минах напряко по уличката зад някакъв бар, шмугнах се покрай групичка пушачи и излязох на съседната улица. Притичах до следващата пресечка, завих по друга странична уличка и заобиколих карето. През няколко секунди се оглеждах през рамо.
Чух ръмженето на автобуса и след малко той зави зад ъгъла и изникна от мъглата. Забави ход, аз се качих и потеглих към къщи. Бях единственият пътник.
Седнах няколко редици зад шофьора и се смъкнах в седалката, за да се поприкрия. Той дръпна лоста, за да затвори вратите, и автобусът потегли по улицата. Тъкмо щях да въздъхна облекчено, когато получих есемес от Ви.
„Къде си?“
„В Портланд — отговорих. — А ти?“
„И аз. На купон с Джулс и Елиът. Да се видим.“
„Защо си в Портланд!?“
Не изчаках да ми отговори, а веднага я набрах. По-бързо щеше да стане, ако говорим. И беше спешно.
— Е? Какво ще кажеш? — попита Ви. — В настроение ли си за купон?
— Майка ти знае ли, че си на купон в Портланд с две момчета?