— Не ставай невротична, скъпа.
— Не мога да повярвам, че си дошла в Портланд с Елиът! — Хрумна ми тревожна мисъл: — Той знае ли, че говориш с мен?
— За да дойде и да те убие ли? Не, съжалявам. Двамата с Джулс отидоха в „Кингхорн“ да вземат нещо и в момента съм сама. Няма да откажа малко компания. Хей! — провикна се Ви към някого. — Долу ръцете, ясно? Долу! Нора, не съм на особено готино място. Времето ме притиска.
— Къде си?
— Чакай малко… така, на сградата отсреща пише едно, седем, две, седем. Улицата е „Хайсмит“, сигурна съм.
— Ще дойда възможно най-бързо, но няма да остана. Прибирам се вкъщи и ти идваш с мен. Спрете автобуса! — провикнах се към шофьора.
Той натисна спирачките и аз полетях към отсрещната седалка.
— Бихте ли ми казали къде е улица „Хайсмит“? — попитах го, когато стигнах в края на пътеката.
Той посочи през прозорците към дясната страна на автобуса.
— На запад. Пеша ли смятате да ходите? — огледа ме мъжът от глава до пети. — Предупреждавам ви, кварталът е доста опасен.
Страхотно!
Само след няколко пресечки установих, че предупреждението на шофьора е напълно основателно. Околността се промени драстично. Малко старомодните фасади отстъпиха място на сгради, покрити с множество графити. Прозорците бяха тъмни и имаха решетки. Тротоарите представляваха пусти пътеки в мъглата.
В мъглата се разнесе протяжно дрънкане и пред очите ми изникна жена, която буташе количка с торби за смет. Очите й бяха същински стафиди — тъмни, кръгли и светещи, и ме огледаха цялата изпитателно и почти хищно.
— Я какво си имаме тук? — изфъфли тя през цепнатина от липсващи зъби.
Отстъпих незабележимо назад и притиснах чантата към себе си.
— Прилича ми на яке, ръкавици и хубава вълнена шапка — отбеляза тя. — Винаги съм си мечтала за хубава вълнена шапка. — Произнесе думата като „убава“.
— Здравейте — поздравих я аз, прочистих гърлото си и се постарах да звуча приятелски. — Бихте ли ми каза ли накъде е улица „Хайсмит“?
Тя се изкиска.
— Шофьорът на автобуса ме насочи насам — казах не толкова уверено.
— Казал ти е, че улица „Хайсмит“ е насам ли? — прозвуча раздразнително въпросът й. — Знам накъде е „Хайсмит“, но не е натам.
Зачаках, но тя не каза нищо повече.
— Бихте ли ме упътили? — помолих.
— Ще те упътя аз. — Потупа главата си с пръст, който много приличаше на изкривено възлесто клонче. — Всичко пазя ето тук.
— Та накъде е „Хайсмит“? — насърчих я отново.
— Ама не мога да ти кажа безплатно — смъмри ме тя. — Ще трябва да си платиш. Момичето трябва да се потруди, за да успее — никой няма да ти каже нищо без пари.
— Нямам пари. — Е, нямах достатъчно. Само колкото за автобусния билет до къщи.
— Ама имаш хубаво топло яке.
Сведох очи към ватираното си яке. Мразовит вятър разроши косата ми и ръцете ми настръхнаха само от мисълта, че може да си сваля якето.
— Подариха ми го за Коледа.
— Хайде, че ми измръзна задникът — сряза ме тя. — Искаш ли да те упътя, или не?
Не можех да повярвам, че стоя на това място. Не можех да повярвам, че се пазаря да дам якето си на някаква бездомница. Ви ми беше толкова задължена, че може и никога да не успееше да ми се изплати.
Свалих якето си и я наблюдавах как го облича и дърпа ципа.
Дъхът ми излизаше на пара. Обгърнах тялото си с ръце и тупнах с крака, за да се стопля.
— А сега бихте ли ме упътили към „Хайсмит“?
— Краткият път или дългият?
— Краткият — заекнах аз.
— Е, ще трябва да си платиш. За краткия път има допълнителна такса. Както казах, винаги съм искала да имам хубава вълнена шапка.
Свалих от главата си шапката на розови и бели райета.
— „Хайсмит“? — настоях, опитвайки се да запазя приятелския тон, докато й подавах шапката.
— Виждаш ли тази уличка? — посочи тя пресечката зад мен. Обърнах се. Пресечката беше малко по-нататък. — Тръгни по нея и ще те отведе до „Хайсмит“.
— Там ли е? — попитах невярващо. — Само на една пресечка?
— Добрата новина е, че няма да ходиш много. Лошата е, че в това време ще ти се стори много. Разбира се, сега ми е топло и приятно, понеже си имам яке и хубава шапка. Дай ми и ръкавиците и ще те заведа.
Погледнах към ръкавиците си — поне ръцете ми бяха на топло.