— Ще се справя и сама.
Тя сви рамене и добута количката до следващия ъгъл, където се облегна на тухлите.
Пресечката беше тъмна и наблъскана с кофи за смет, изпъстрени с мокри петна кашони и една неузнаваема купчина, която май беше изхвърлен бойлер. Но пък можеше да бъде и увит в килим труп. Висока телена ограда разделяше уличката по средата. Трудно бих се покатерила по висока метър и половина ограда, камо ли по два пъти по-висока. От двете ми страни се редяха тухлени сгради. Всички прозорци бяха мръсни и имаха решетки.
Поех по пресечката, прескачайки касетки и чували със смет. Под обувките ми хрущеше счупено стъкло. Нещо бяло се стрелна между краката ми и ме накара да затая дъх. Котка. Просто котка, която изчезна в мрака отпред.
Бръкнах в джоба си, за да изпратя на Ви съобщение, че съм наблизо, затова да се оглежда, когато си спомних, че съм оставила телефона в джоба на якето си. „Браво на теб — помислих си. — Какви са шансовете злата лелка да ти върне телефона?“ Никакви.
Реших, че все пак си струва да опитам, но когато се обърнах, видях лъскав черен седан да профучава покрай началото на пресечката. Изведнъж светна червеното на спирачките.
Отдръпнах се в тъмното по причини, които можех да обясня единствено с интуиция.
Вратата на колата се отвори и се разнесе стрелба. Два изстрела. После вратата се затвори и черният седан потегли пронизително. Чувах как сърцето ми бие шумно в гърдите и как звукът постепенно се слива с тропота от бягащи стъпки. Миг по-късно осъзнах, че това са собствените ми стъпки и че бягам към началото на уличката. Завих край ъгъла и се заковах на място.
Тялото на клошарката лежеше на купчина върху тротоара.
Втурнах се и коленичих до нея.
— Добре ли сте? — попитах обезумяла и я обърнах. Устата й зееше, тъмните й очи бяха кухи. Тъмна струйка се спускаше по подплатеното яке, което беше на гърба ми само до преди минути.
Прииска ми се да отскоча назад, но си наложих да бръкна във вътрешните джобове на якето. Трябваше да звънна за помощ, но телефонът ми го нямаше.
На отсрещния ъгъл забелязах телефонна будка. Изтичах и набрах 911. Докато чаках обаждането на оператора, погледнах към мъртвото тяло и усетих как във вените ми плисва студен адреналин. Тялото го нямаше.
Затворих слушалката с трепереща ръка. В ушите ми прозвучаха приближаващи се стъпки, но не можех да определя на какво разстояние са.
Трак, трак, трак.
„Той е тук — казах си, — мъжът със скиорската маска.“
Пъхнах няколко монети в автомата и грабнах слушалката с две ръце. Напрегнах се да си спомня номера на мобилния на Пач. Стиснах здраво очи и се опитах да си представя седемте цифри с червено мастило, които беше написал на дланта ми в деня на запознанството ни. Преди да се усъмня в паметта си, набрах цифрите.
— Какво има? — попита Пач.
Едва не изхлипах, като чух гласа му. Някъде отзад чувах тракането на топки за билярд и се досетих, че е в игралната зала на Бо. Можеше да пристигне тук за петнайсет-двайсет минути.
— Аз съм — осмелих се само да прошепна.
— Нора?
— Намирам се в Портланд. На ъгъла на „Хампшър“ на „Нантъкет“. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Спешно е.
Стоях сгушена в дъното на телефонната кабина и броях тихичко до сто, опитвайки се да запазя спокойствие, когато до бордюра плавно спря черен джип „Командър“. Пач отвори вратата и приклекна до входа на кабината.
Свали горната си дреха — черна фланелка с дълъг ръкав — и остана по долна черна тениска. Нахлузи фланелата през главата ми и след миг прокара и ръцете ми през ръкавите. Блузата ми беше голяма, ръкавите висяха доста над върховете на пръстите ми. Миришеше на смес от тютюнев дим, солена вода и ментов сапун. Кой знае защо този мирис изпълни празнините вътре в мен със спокойствие.
— Да се качваме в колата — подкани ме Пач. Помогна ми да стана, а аз обвих шията му с ръце и зарових лице в гърдите му.
— Мисля, че ще повърна — казах. Целият свят се наклони на една страна, включително Пач. — Имам нужда от хапчетата си.
— Ш-ш-шт — притисна ме той към себе си. — Всичко ще се оправи. Вече съм тук.
Успях да кимна лекичко.
— Да се махаме.
Отново кимнах.
— Трябва да вземем и Ви. Тя е на купон на една пресечка оттук.
Докато Пач завиваше, аз се заслушах в тракането на зъбите си, което отекваше в главата ми. Никога през живота си не се бях чувствала толкова изплашена. Гледката на мъртвата бездомница извика мисли за татко. Картината се обагри в червено и колкото да се опитвах, не можех да прогоня образа на кръвта.