— Прекъснах игра на билярд ли? — попитах Пач, като си спомних тракането на билярдните топки, докато говорехме по телефона.
— Тъкмо печелех един апартамент.
— Апартамент ли?
— От онези баровските до езерото. Изобщо нямаше да ми хареса. Това е „Хайсмит“. Имаш ли адрес?
— Не го помня — отговорих и се понадигнах на седалката, за да погледна по-добре от прозореца. Всички сгради ми изглеждаха изоставени. Нямаше и следа от никакъв купон. Нямаше и следа от живот.
— Носиш ли си мобилния? — попитах Пач.
Той извади едно блекбъри от джоба си.
— Батерията му е паднала. Не знам дали ще можеш да се обадиш.
„Къде си?“ — изпратих съобщение на Ви. „Промяна на плановете — написа ми тя в отговор. Явно Дж и Е не са намерили, каквото търсеха. Прибираме се.“
Екранчето стана черно.
— Изключи се — осведомих Пач. — Имаш ли зарядно?
— Не е у мен.
— Ви се прибира в Колдуотър. Би ли ме оставил у тях?
След минути вече бяхме на крайбрежната магистрала и карахме по една канара над океана. Бях минавала оттук и преди — когато нямаше слънце, водата изглеждаше тъмносиво-синя, осеяна с тъмнозелени петна там, където вечнозелените растения се оглеждаха във водата. Но сега беше нощ и океанът беше гладък като черна отрова.
— Ще ми кажеш ли какво се случи? — попита Пач.
Все още не бях решила дали изобщо да споделя нещо с Пач. Можех да му разкажа как, след като ме измами, клошарката беше застреляна. Можех да споделя подозренията си, че куршумът е бил предназначен за мен. После можех да опитам да му обясня, че трупът на клошарката беше изчезнал яко дим.
Спомних си как детектив Басо ме беше изгледал като побъркана, когато му съобщих, че някой е проникнал с взлом в стаята ми. Не бях в настроение отново да ми се пулят и да ми се смеят. Не и Пач. Не в момента.
— Изгубих се и една клошарка ме притисна — казах. — Убеди ме да й дам якето си… — Изтрих нос с опакото на дланта си и подсмръкнах. — Взе ми и шапката.
— А какво търсеше чак тук? — попита Пач.
— Щях да ходя при Ви на купон.
Бяхме на половината път между Портланд и Колдуотър, на пуст участък от магистралата, когато внезапно изпод капака на джипа изригна облак пара. Пач намали и спря отстрани.
— Чакай малко — каза той и изскочи навън. Вдигна капака и се скри от погледа ми.
След минутка затвори капака. Изтри ръце в панталона си, приближи се до прозореца ми и ми даде знак да сваля стъклото.
— Лоши новини — каза. — Двигателят е.
Опитах се да си придам осведомен и интелигентен вид, но усещах, че изражението ми издава само неразбиране.
Пач изви вежди и каза:
— Мир на праха му.
— Няма ли да можем да тръгнем?
— Не и ако не побутнем.
От всички коли точно на нашата ли трябваше да се случи!
— Къде ти е мобилният? — попита Пач.
— Изгубих го.
Той се ухили широко:
— Да видим дали ще позная — бил е в джоба на якето ти. Клошарката здравата е намазала, нали? — Огледа хоризонта и каза: — Имаме две възможности: можем да се приберем на автостоп или да отидем до следващата отбивка и да потърсим телефон.
Излязох и затръшнах вратата зад себе си. Ритнах предната гума на джипа. Знаех, че с гнева си прикривам страха заради всичко случило се днес. В мига, в който останех сама, щях да избухна в сълзи.
— Мисля, че на следваща отбивка има мотел — казах. — Ще отида да в-в-викна такси. Т-т-ти остани при джипа.
Той се подсмихна, но не изглеждаше никак весел.
— Няма да те изпусна от поглед. Доста си разстроена, ангелче. Ще отидем заедно.
Скръстих ръце и застанах пред него. По маратонки му стигах до рамото. Наложи се да наклоня глава назад, за да го погледна в очите.
— Няма да припаря до мотел заедно с теб. — Постарах се да прозвуча категорично, защото така беше по-малко вероятно да променя решението си.
— Смяташ, че ние двамата в евтин мотел сме опасна комбинация, така ли?
Всъщност да.
Пач се облегна на джипа.
— Можем да стоим тук и да спорим по този въпрос — вдигна той поглед към неспокойното небе, — но според мен бурята отново ще се развихри.