Борех се със сълзите. Цялото ми тяло тръпнеше от чувство, което ми беше толкова непознато, че не можех да го назова.
— Отвращаваш ме! Кой си ти? Кой си всъщност?
Линията на устата му стана още по-сурова.
— Приближаваме целта.
— Ти ще ме убиеш!
Лицето на Пач не издаваше нищо, но очите му станаха студени.
— Двигателят на джипа не се развали, нали? — попитах. — Ти ме излъга. Доведе ме тук, за да ме убиеш. Дабрия каза, че това искаш да направиш. Е, какво чакаш? — Нямах представа какво щях да постигна така, но пет пари не давах. Бълвах поток от гневни думи, понеже се опитвах да овладея ужаса си. — През цялото време се опитваш да ме убиеш. Още от самото начало. Сега ли ще го направиш? — Вперих в него безмилостен и немигащ поглед, мъчейки се да възпра напиращите сълзи, когато си спомних съдбовния ден на появата на Пач в живота ми.
— Изкушавам се.
Извъртях се под него. Опитах да се обърна надясно, после наляво. Най-накрая осъзнах, че само губя напразно сили, и престанах. Той впери поглед в мен. Очите му бяха по-черни от всякога.
— Обзалагам се, че това ти харесва — казах.
— Хубав залог.
Усещах туптенето на сърцето си чак с върховете на пръстите на краката.
— Просто го направи — предизвиках го.
— Да те убия ли?
Кимнах.
— Но преди това искам да разбера защо. Защо точно мен от милиардите хора?
— Лоши гени.
— Така ли? Това ли е единственото обяснение, което ще получа?
— Засега.
— Какво ще рече това? — отново извисих глас. — Ще науча останалото, когато най-накрая се пречупиш и ме убиеш, така ли?
— Не се налага да се пречупвам, за да те убия. Ако исках да умреш преди пет минути, щеше да си умряла преди пет минути.
Преглътнах доста злокобната си мисъл.
Той прокара палец по родилното ми петно. Докосването му беше измамно меко, поради което и по-нетърпимо болезнено.
— Ами Дабрия? — попитах, все още задъхана. — Тя е същата като теб, нали? И двамата сте… ангели — запънах се на думата.
Пач се завъртя леко върху ханша ми, но не пусна китките ми.
— Ако те пусна, ще ме изслушаш ли?
Ако ме пуснеше, щях да хукна към вратата.
— Какво ти пука, ако побягна? Пак ще ме довлечеш обратно.
— Да, но ще направим сцена.
— Дабрия гадже ли ти е? — Усещах всяко накъсано повдигане и спускане на гърдите си. Не бях сигурна, че искам да чуя отговора му. Не че имаше значение. Сега, когато вече знаех, че Пач смята да ме убие, ми изглеждаше адски нелепо.
— Беше. Много отдавна, преди да пропадна от тъмната страна. — Усмихна се сурово, опитвайки се да прояви хумор. — Освен това беше грешка.
Наведе се назад и бавно ме освободи, проверявайки дали ще започна да се съпротивлявам. Лежах върху матрака задъхана и облегната на лакти. Преброих до три и се нахвърлих върху него с всички сили.
Блъснах го в гърдите, но той само леко залитна и повече не помръдна. Измъкнах се изпод тялото му и го заудрях с юмруци. Обсипвах гърдите му с удари, докато дланите ми не запулсираха.
— Приключи ли? — попита той.
— Не! — смушках го силно с лакът. — Какво ти става? Нищо ли не усещаш?
Стъпих на крака, запазих равновесие върху матрака и го ритнах в корема с всичка сила.
— Разполагаш с още една минута — съобщи ми той. — Изкарай си гнева. После аз поемам нещата.
Не знаех какво означава „поемам нещата“ и не исках да разбирам. Опитах да скоча от леглото и да хукна към вратата, но Пач ме улови в полет и ме притисна към стената. Краката му прилепнаха към моите, бедрата ни се допряха плътно.
— Кажи ми истината — настоях, като едва се сдържах да не заплача. — Дойде в училище, за да ме убиеш ли? Това ли беше целта ти отначало?
Някакво мускулче на челюстта му подскочи.
— Да.
Изтрих една сълза, която се осмели да потече.
— Сигурно злорадстваш вътрешно. Това целеше, нали? Да ме накараш да ти се доверя, за да може после всичко да се обърне срещу мен! — Съзнавах, че бръщолевя ирационално и раздразнено. Би трябвало да съм ужасена и обезумяла. Би трябвало да правя всичко по силите си да избягам. Най-нелогичното цялата работа беше нежеланието ми да повярвам, той ще ме убие, и колкото и да се стараех, не можех да потуша една абсолютно лишена от логика искрица доверие към Пач.