Выбрать главу

— По-добре ли си? — попита Пач след минутка.

Кимнах веднъж.

— Носиш ли си хапчетата?

Поклатих глава.

— Дръж главата си наведена и вдишвай дълго и бавно.

Изпълних наставленията му и усетих как менгемето, притиснало гърдите ми, се разхлабва.

— Благодаря ти — продумах тихо.

— Още ли не вярваш на мотивите ми?

— Ако искаш да ти повярвам, позволи ми отново да докосна белезите ти.

Пач ме наблюдава дълго и безмълвно.

— Идеята не е добра.

— Защо не?

— Не мога да контролирам онова, което виждаш.

— Нали в това е смисълът.

Той помълча няколко секунди, преди да отговори. Гласът му беше тих, без следа от емоции:

— Знаеш, че крия разни неща. — Твърдението предполагаше въпрос.

Знаех, че Пач живее затворено и сред старателно пазени тайни. Не бях толкова самонадеяна да си въобразявам, че дори половината се въртят около мен. Извън взаимоотношенията си с мен Пач водеше различно съществуване и аз неведнъж се бях питала какво ли е то. Усещах, че колкото по-малко знам, толкова по-добре.

Устните ми потрепнаха:

— Дай ми причина да ти вярвам.

Пач седна в крайчеца на леглото и матракът се огъна под тежестта му. Наведе се напред и облегна лакти на коленете си. Целият му белег се виждаше, пламъкът на свещта създаваше треперливи и зловещи сенки по ръбчетата. Мускулите на гърба му се стегнаха, после се отпуснаха.

— Добре — тихо каза Пач. — И помни, че хората се променят, но миналото не.

Изведнъж вече не бях толкова сигурна, че искам да го направя. Пач ме ужасяваше почти във всяко отношение, но дълбоко в себе си усещах, че няма да ме убие. Ако искаше, вече да го е сторил. Погледнах грозните белези. Струваше ми се много по-успокоително да се доверя на Пач, отколкото да навляза в миналото му, бе да имам никаква представа какво може да намеря.

Само че откажех ли се сега, той щеше да разбере, че се ужасявам от него. Пач ми отключваше една от затворените врати, и то само защото бях поискала. Не можех да отправя толкова сериозна молба и просто да се откажа.

— Нали няма да остана завинаги пленена там? — попитах.

— Не — засмя се кратко той.

Събрах цялата си смелост и седнах на леглото до него. За втори път тази вечер пръстът ми докосна грапавия белег. Сивкава мъгла замъгли зрението ми от периферията към средата. Светлината угасна.

Двадесет и четвърта глава

Лежах по гръб, фланелката ми попиваше влагата под мен, стръкчета трева боцкаха голата кожа на ръката ми. Луната на небето бе тънко сърпче, катурната на една страна усмивка. Всичко беше притихнало, чуваше се само далечният грохот на гръмотевица.

Примигнах няколко пъти, за да помогна на очите си да привикнат с оскъдната светлина. Когато завъртях глава настрани, пред очите ми се очерта симетрична група клонки, щръкнали от тревата. Надигнах се съвсем бавно. Не можех да откъсна поглед от двете черни очни ямки, които се взираха в мен точно над извитите клони. Съзнанието ми заработи напрегнато, за да разпознае образа. И после ме връхлетя страховитото прозрение. Лежах до човешки скелет.

Изпълзях назад, докато не опрях в желязна ограда. Ориентирах се в този объркан и смущаващ миг и възстанових последния си спомен. Докосвах белезите на Пач. Намирах се някъде в неговата памет.

В мрака се понесе глас — мъжки и смътно познат, пееше тихичко. Обърнах се по посока на гласа и се озовах срещу лабиринт от надгробни плочи, които се нижеха като плочки домино в мъглата. Върху един от тях беше клекнал Пач. Носеше само дънки и тъмносиня фланелка, макар нощта да не беше топла.

— Дошъл си да наобиколиш мъртвите ли? — обади се познат глас: звучен, грубоват и ирландски. Риксън. Беше се излегнал върху един надгробен камък срещу Пач и го гледаше. Прокара палец по долната си устна.

— Нека позная — решил си да завладееш мъртвите, нали? — попита той, клатейки глава. — В орбитите на очите ти се гърчат ларви… а другите ти отверстия може да са още по-зле.

— Ето затова те държа край себе си, Риксън. Винаги гледаш на нещата от хубавата им страна.

— Тази нощ греят звездите на хешван — оповести Риксън. — Каква работа имаш да се мотаеш край гробовете?

— Размишлявам.

— Размишляваш ли?

— Това е процес, при който човек използва мозъка си, за да взима рационални решения.