— Добре де, добре! — изрева Риксън и вдигна ръце, за да покаже, че се предава. — Не усещам дали устната ми е разкървавена, но това не означава, че ми се иска цяла нощ да се мотая в този вид. — Намигна му. — Ще ми навреди на шансовете с дамите.
— Ами насиненото око?
Риксън вдигна пръсти към окото си и го опипа.
— О, не! — възкликна той и замахна с юмрук към Пач.
Дръпнах пръста си от белега на Пач. Кожата на тила ми настръхна и сърцето ми заблъска учестено в гърдите. Пач ме погледна и в очите му долових сянка на несигурност.
Принудена бях да приема, че моментът не е подходящ да разчитам на логичната половина на мозъка си. Може би беше един от онези мигове, когато се налага да прекрачиш отвъд границите. Да престанеш да спазваш правилата. Да приемеш невъзможното.
— Значи със сигурност не си човек — казах. — Наистина си паднал ангел. Лош тип.
Думите ми успяха да изстискат усмивка от Пач.
— Смяташ, че съм лош тип, така ли?
— Ти се вселяваш в телата на хората!
Той потвърди думите ми, като кимна.
— Искаш ли да се вселиш в моето тяло?
— Искам да направя много неща с твоето тяло, но вселяването не е сред тях.
— Какво не му е наред на тялото, което имаш?
— Тялото ми много прилича на стъклено. Истинско, но само външно, отразява заобикалящия ме свят. Ти ме виждаш и ме чуваш, и аз те виждам и те чувам. Усещаш, когато ме докосваш. Аз не те усещам по същия начин. Не мога да се почувствам. Усещам всичко като през стъклена преграда, а единственият начин да преодолея тази преграда е с помощта на човешко тяло.
— Или отчасти човешко.
Устата на Пач се стегна в ъгълчетата.
— Когато докосна белезите ми, видя ли Чонси? — попита той.
— Видях те да разговаряш с Риксън. Той каза, че ти владееш тялото на Чонси две седмици всяка година по време на хешван. Каза, че и Чонси не е човек. Бил нефилим. — Произнесох думата шепнешком.
— Чонси е потомък на паднал ангел и човек. Безсмъртен е като ангел, но има сетивата на смъртните. Падналият ангел, който иска да притежава човешките сетива, може да го постигне в тялото на нефилим.
— След като не можеш да усещаш, защо ме целуна?
Пач прокара пръст по ключицата ми, после се спусна надолу и спря на сърцето ми. Усетих как то бие учестено под кожата ми.
— Защото го усещам тук, в сърцето си — тихо призна той. — Не съм изгубил способността си да изпитвам чувства. — Вгледа се настойчиво в мен. — Нека го кажа така — помежду ни има емоционална връзка.
„Не изпадай в паника“, помислих си. Само че дишането ми вече беше станало по-забързано.
— Искаш да кажеш, че можеш да чувстваш щастие, тъга или…
— Желание. — Едва доловима усмивка.
„Давай напред — казах си. — Не оставяй време на собствените си чувства да се развихрят. Ще се справиш с тях после, когато получиш отговори.“
— Защо падна?
Очите на Пач приковаха моите за няколко секунди.
— От алчност.
— За пари ли? — преглътнах мъчително.
Пач поглади брадичката си. Правеше така само когато искаше да прикрие за какво си мисли, понеже устата издаваше мислите му. Бореше се с напиращата усмивка.
— И за други неща. Мислех, че ако падна, ще стана човек. Ангелите, изкушили Ева, били прогонени на земята и се говореше, че там изгубили крилете си и станали хора. Напуснали небето без пищни церемонии, на които всички да присъстваме. Станало без никакъв шум. Аз не знаех, че крилете им били изтръгнати, нито че са били прокълнати да бродят из земята, жадувайки да обсебват човешки тела. Тогава още никой не беше чувал за паднали ангели, затова си мислех, че ако падна, ще изгубя крилете си и ще стана човек. По онова време бях лудо влюбен в едно момиче от човешкия род, затова бях убеден, че си струва да поема риска.
— Дабрия каза, че можеш да си върнеш крилете, ако спасиш човешки живот. Каза, че си щял да станеш ангел-пазител. Не го ли искаш? — Бях объркана, не разбирах какво против има това.
— Не е за мен. Искам да съм човек! Искам го повече от каквото и да било друго.
— Ами Дабрия? След като двамата вече не сте заедно, тя какво търси тук? Мислех, че е обикновен ангел. И тя ли иска да стане човек?
Пач потъна в мъртвешко мълчание и мускулите на дясната му ръка се стегнаха.