Вдигна след първото позвъняване.
— Ало? Нора? Ти ли си? Къде си? Поболях се от тревога!
Поех си дълбоко дъх и се помолих да намеря точните думи, за да се измъкна от това положение.
— Всичко ще ти обясня — подех аз с най-искрен и извинителен тон.
— Каскейд Роуд се наводни и го затвориха — прекъсна ме мама. — Наложи се да се върна и да си взема стая в Миликън Милс, оттам ти се обаждам. Опитах да звънна вкъщи, но явно линиите са прекъснати. Звънях на мобилния ти, но ти не вдигна.
— Чакай, била си в Миликън Милс през цялото време?
— А ти къде мислеше, че съм?
Въздъхнах едва чуто от облекчение и се отпуснах до ваната.
— Не знаех — отговорих. — И аз не успях да се свържа с теб.
— Какъв е този номер, от който ми се обаждаш? — попита мама.
— Телефонът за спешни случаи.
— А къде е твоят мобилен?
— Изгубих го.
— Какво? Къде?
Стигнах до рискования извод, че благородната лъжа е единственият разумен избор. Не исках да я тревожа. Не исках и да се окажа наказана за неограничено дълго.
— По-скоро съм го забутала някъде. Сигурна съм, че ще се появи.
До трупа на мъртва жена.
Ще ти се обадя веднага щом отворят пътищата. След това звъннах на мобилния на Ви. След пет позвънявания ме препратиха на гласовата й поща.
— Къде си? Обади ми се на този номер възможно най-бързо.
Затворих телефона и го пъхнах в джоба си, опитвайки се да убедя сама себе си, че Ви е добре. Но знаех, че това е лъжа. Невидимата нишка, която ни свързваше вече часове наред ме предупреждаваше, че Ви е в опасност. И усещането се засилваше с всяка изминала минута.
В кухнята видях шишенцето с хапчетата желязо на плота. Грабнах го, отвъртях капачето и изпих две с чаша шоколадово мляко. Постоях неподвижно, за да може желязото да нахлуе в тялото ми, и усетих как дишането ми става по-дълбоко и по-бавно. Тъкмо прибирах кутията с млякото в хладилника, когато я видях в рамката на вратата между кухнята и пералното помещение.
В краката ми плисна нещо студено и мокро — бях изпуснала млякото.
— Дабрия?
Тя наклони глава на една страна, леко изненадана.
— Знаеш името ми? — Замълча и после възкликна: — А, да, Пач!
Отстъпих назад към мивката, по-далеч от нея. Дабрия изобщо не изглеждаше като госпожица Грийн в училище. Тази вечер косата й беше чорлава, а не гладко сресана, устните й бяха по-светли и издаваха някакъв глад. Погледът й беше по-остър и в очите и имаше нещо черно.
— Какво искаш? — попитах.
Засмя се и смехът й прозвуча като подрънкване на кубчета лед в чаша.
— Искам Пач.
— Няма го.
— Знам — кимна тя. — Почаках на улицата да си тръгне, преди да вляза. Само че не това имах предвид, когато казах, че искам Пач.
Кръвта, която пулсираше в краката ми, се устреми нагоре към сърцето и ме зашемети. Облегнах се на плота с една ръка, за да запазя равновесие.
— Знам, че си ме шпионирала по време на сеансите ни в кабинета.
— Само толкова ли знаеш за мен? — вгледа се внимателно в очите ми тя.
Спомних си нощта, когато бях усетила, че някой наднича в стаята ми.
— И тук си ме шпионирала — казах.
— За пръв път влизам в къщата ти. — Прокара пръст по ръба на острова в средата на кухнята и се настани на едно високо столче. — Хубаво местенце.
— Позволи ми да освежа паметта ти — заявих с надеждата да звуча храбро. — Надничаше през прозореца на спалнята ми, докато спях.
Усмивката й се засука още повече.
— Не, но те следих, докато обикаляше по магазините. Обсебих приятелката ти и й втълпих, че Пач я е нападнал. Което не е далеч от истината. Той никак не е безобиден. В твой интерес беше да се изплашиш възможно най-много от него.
— За да страня от него.
— Но ти не го направи. Още ми се пречкаш.
— В какво ти се пречкам?
— Стига, Нора. Ако знаеш коя съм, значи знаеш и как стоят нещата. Искам той да си върне крилете. Мястото му не е на земята, а при мен. Пач допусна грешка и аз ще я поправя. — Звучеше напълно безкомпромисно. Стана от високото столче, заобиколи острова и се запъти към мен.