Отстъпих покрай ръба на външния плот, запазвайки разстоянието помежду ни. Напрегнато се опитвах да измисля как да отвлека вниманието й. Или да избягам. Живеех в тази къща вече шестнайсет години. Познавах разположението на стаите прекрасно. Известна ми беше всяка тайна пукнатина и най-добрите й скривалища. Наредих на мозъка си да излезе с някакъв план: с нещо импровизирано и блестящо. Гърбът ми опря в бюфета.
— Докато те има, Пач няма да се върне с мен — каза Дабрия.
— Мисля, че надценяваш чувствата му към мен. — Стори ми се добра идея да омаловажа взаимоотношенията ни. Като че ли властното собственическо чувство на Дабрия беше основната движеща сила на действията й.
По лицето й се разля скептична усмивка.
— Наистина ли смяташ, че той има такива чувства към теб? През цялото време си мислела, че… — Тя избухна в смях. — Не е тук, понеже те обича. Иска да те убие.
— Няма да ме убие — тръснах глава аз.
Усмивката на Дабрия стана малко по-сурова.
— Ако вярваш в това, значи си поредното момиче, което е съблазнил, за да получи каквото иска. Много го бива в това — добави тя проникновено. — В крайна сметка успя да изтръгне от мен името ти. Едно нежно докосване на Пач беше предостатъчно. Попаднах под властта на обаянието му и му казах, че смъртта идва да те вземе.
Знаех за какво говори. Бях видяла в паметта на Пач момента, който имаше предвид.
— А сега постъпва и с теб по същия начин — каза тя. — Предателството боли, нали?
Поклатих глава:
— Не…
— Ще те използва като изкупителна жертва! — избухна тя. — Виждаш ли този белег? — посочи тя с пръст китката ми. — Означава, че си потомка на нефилим. И не на кой да е нефилим, а на Чонси Ланже, васала на Пач!
Погледнах към белега си и за един спиращ сърцето миг наистина й повярвах. Само че проявих благоразумието да не й се доверя.
— Има една свещена книга, „Книгата на Енох“ — каза тя. — В нея е описано как паднал ангел убива своя васал нефилим, като принася в жертва потомка на този нефилим. Не вярваш, че Пач иска да те убие, така ли? Какво иска най-силно той? След като те принесе в жертва, ще стане човек. Ще има всичко, което желае. И няма да се върне у дома с мен.
Тя извади голям нож от дървеното блокче върху кухненския плот.
— И точно затова трябва да се отърва от теб. Явно предчувствието ми така или иначе се оказа вярно. Смъртта идва за теб.
— Пач ще се върне — осведомих я, но вътрешно ми призляваше. — Не искаш ли да поговориш с него по въпроса?
— Ще стане бързо — продължи тя. — Аз съм ангел на смъртта. Отвеждам душите в отвъдното. Щом приключа, ще пренеса душата ти през булото. Няма от какво да се боиш.
Искаше ми се да изпищя, но гласът ми беше като в капан някъде в гърлото. Заобиколих бюфета, така че кухненската маса да се окаже помежду ни.
— Ако си ангел, къде са ти крилете?
— Край с въпросите. — Гласът й прозвуча нетърпеливо и тя настойчиво започна да се доближава.
— Кога си напуснала небето? — попитах, отстъпвайки. — Тук си вече няколко месеца, нали? Не смяташ ли, че другите ангели са забелязали отсъствието ти?
— Нито крачка повече — сряза ме тя, вдигна ножа и острието му лумна в светлина.
— Доста неприятности си причиняваш заради Пач — отбелязах, но гласът ми изобщо не бе толкова лишен от паника, колкото ми се искаше. — Учудена съм, задето не му се сърдиш, понеже те използва за свои цели. Учудена съм, че изобщо искаш той да си върне крилете. Не се ли радваш да го гледаш прогонен тук след всичко, което ти е сторил?
— Напусна ме заради някакво безполезно човешко момиче! — ядно изрече тя, а в очите й светна син пламък.
— Не те е напуснал. Не точно. Паднал е…
— Падна, защото искаше да е човек като нея! Имаше мен… мен! — засмя се тя подигравателно, но смехът не замаскира гнева и мъката й. — Отначало ми беше болно и бях ядосана, направих всичко по силите си да го забравя. После, когато архангелите се досетиха, че той сериозно си е наумил да стане човек, ме изпратиха долу да го придумам да промени намерението си. Заклех се пред себе си, че няма отново да се влюбя в Пач, но каква полза?
— Дабрия… — подех тихо.
— Дори не го интересуваше, че момичето е тленно! Вие, всички вие, сте себични и немарливи! Телата ви са необуздани и недисциплинирани. В един миг сте на върха на щастието, а в следващия сте в низините на отчаянието. Това е жалко! Никой ангел не бива да се стреми към подобно нещо! — Тя описа широка дъга с ръка и избърса сълзите. — Погледни ме! Почти не се владея! Твърде дълго останах тук, потопена в човешката мръсотия!