Плъзнах длан по пода, търсейки нещо, с което бих могла да се отбранявам. Лакътят ми се удари в купчини кутии за обувки и ги прекатури. Изругах безмълвно. Стъпките приближиха.
Вратата на дрешника се отвори и аз хвърлих една обувка. Грабнах още една и запокитих и нея.
Пач изруга тихо, изтръгна третата обувка от ръка ми и я хвърли зад гърба си. Измъкна ме от дрешника и ми помогна да се изправя. Преди да усетя облекчение, че пред мен стои Пач, а не Дабрия, той ме привлече рязко към себе си и ме обгърна с ръце.
— Добре ли си? — промърмори в ухото ми.
— Дабрия е тук. — Сълзи напираха в очите ми. Коленете ми трепереха и единственото, което ме държеше изправена, беше прегръдката на Пач. — Ще изгори къщата до основи.
Пач ми подаде връзка ключове и обви пръсти около тях.
— Джипът ми е паркиран на улицата. Влез, заключи вратите, иди в „Делфик“ и ме чакай там. — Той ме хвана за брадичката и изви лицето ми към себе си. Леко целуна устните ми и по тялото ми се разля топла вълна.
— Какво ще правиш? — попитах.
— Ще се погрижа за Дабрия.
— Как?
Изгледа ме, все едно питаше: „Наистина ли те интересуват подробности?“.
В далечината се разнесе воят на полицейски сирени. Пач надникна през прозореца.
— Извикала си полицията?
— Помислих те за Дабрия.
Той вече се беше запътил към вратата.
— Отивам да я потърся. А ти иди в „Делфик“ и ме чакай.
— Ами пожара?
— Ченгетата ще се погрижат.
Стиснах здраво ключовете. Способността на мозъка ми да взема решения се бе раздвоила в противоположни посоки. Искаше ми се да изляза от къщата, да избягам от Дабрия и да се срещна с Пач по-късно, но една мисъл упорито ме измъчваше. Дабрия беше казала, че Пач трябва да ме принесе в жертва, за да стане човек.
Не го беше подметнала просто ей така или за да ми влезе под кожата. Нито дори за да ме накара да го намразя. Думите бяха изречени хладно и сериозно. Достатъчно сериозно, за да се опита да ме убие и да попречи на Пач да се добере до мен пръв.
Джипът беше паркиран на улицата точно както ми каза Пач. Пъхнах ключа, запалих колата и поех с пълна скорост към Хоторн. Реших, че няма смисъл отново да търся Ви на мобилния, затова набрах домашния й номер.
— Здравейте, госпожо Скай. — Опитах се гласът ми да прозвучи нормално. — Ви там ли е?
— Здравей, Нора! Излезе преди няколко часа. Щяла да ходи на някакъв купон в Портланд. Мислех, че и ти си там.
— Разделихме се — излъгах. — Спомена ли къде ще ходи след купона?
— На кино. Не вдига мобилния си, затова допускам, че вече е в киното. Всичко наред ли е?
Не исках да я плаша, но нямаше и да я уверявам, че всичко е наред. Нито една частичка от мен не се чувстваше наред. Последният път, когато се чух с Ви, тя беше с Елиът. А сега не вдигаше мобилния си.
— Съмнявам се — казах. — Ще обиколя с колата и ще я потърся. Ще започна от киното. А вие ще огледате ли крайбрежната улица?
Двадесет и шеста глава
Беше неделя вечер преди началото на пролетната ваканция и киното беше претъпкано. Наредих се на опашката за билети, като непрекъснато се оглеждах дали някой не ме следи. Засега нямаше нищо тревожно, а и пресата на множеството тела ми осигуряваше добро прикритие. Казах си, че Пач ще се погрижи за Дабрия и че няма за какво да се притеснявам, но въпреки това не пречеше да съм бдителна.
Разбира се, дълбоко в себе си съзнавах, че Дабрия не е най-голямата ми грижа. Рано или късно Пач щеше да разбере, че не съм в „Делфик“. Съдейки по предишния си опит, изобщо не се заблуждавах, че ще мога да се крия от него дълго. Щеше да ме намери. И тогава щях да съм принудена да му задам въпроса, от който се ужасявах. По-конкретно — ужасявах се от отговора. Защото някъде дълбоко в съзнанието ми се спотайваше сянка на съмнение, която нашепваше, че Дабрия не ме е излъгала какво ще е нужно на Пач, за да се сдобие с човешко тяло.
Приближих се до гишето за билети. Прожекциите и девет и половина тъкмо започваха.
— Един билет за „Жертвоприношение“ — казах, без да се замислям. И веднага усетих колко зловеща иронии се крие в заглавието на филма. Не ми се размишляваше повече над този въпрос, затова бръкнах в джобовете си и побутнах малката купчинка смачкани банкноти и монети с надеждата да са достатъчно.