— Божичко, много ти благодаря, няма що! — възкликна касиерката и се вгледа в монетите, които се пръснаха под стъклото. Познавах я от училище — беше от горен клас и бях почти сигурна, че се казва Кайли или Кейли. — Не че има опашка!
Всички отзад дружно ме наругаха.
— Изпразних си касичката — опитах се да бъда саркастична.
— Сериозно? И само толкова ли имаше? — попита тя проточена въздишка и се зае да разпределя еднаквите монети на купчинки.
— Да.
— Както и да е. Не ми плащат достатъчно, че да върша това. — С широк жест изсипа всички монети в чекмеджето и пъхна билета ми през стъклото на гишето. — Има едни неща, наречени кредитни карти…
Грабнах билета.
— Случайно да си виждала Ви Скай тази вечер?
— Кой?
— Ви Скай. От десети клас. Тя е с Елиът Сондърс.
Кайли или Кейли ме погледна раздразнено.
— Не виждаш ли колко е натоварено днес? Да не смяташ, че си седя и запомням лицето на всеки, който мине?
— Няма значение — отговорих задъхано и се запътих към входа.
Киното в Колдуотър има две зали от двете страни на гишето за билети с отстъпка. Щом служителят на вратата скъса билетчето ми, се запътих към втора зала и влязох. Прожекцията току-що беше започнала.
Залата беше почти пълна, с изключение на няколко задни седалки. Тръгнах надолу по пътеката, търсейки Ви. В края се обърнах и огледах предната половина на залата. Трудно ми беше да разпознавам лицата в мрака, но бях почти сигурна, че Ви я няма.
Излязох и се запътих към съседната зала. Не беше толкова претъпкано. Отново огледах редовете и пак не видях Ви. Седнах на по-задните редове и се опитах да подредя мислите си.
Цялата нощ ми приличаше на зловеща вълшебна приказка, в която бях попаднала незнайно как и не можех да намеря начин да изляза. Приказка с паднали ангели, човешки хибриди и жертвени убийства. Потърках родилното си петно с палец. Най-малко ми се искаше да разсъждавам над вероятността да съм потомка на нефилим.
Извадих мобилния, който ползвахме за спешни случаи, и проверих дали нямам пропуснати обаждания. Нямах.
Тъкмо го пъхах обратно в джоба си, когато до мен се появи кутия с пуканки.
— Гладна ли си? — попита нечий глас точно над рамото ми. Гласът беше тих и не особено доволен. Опитах се да запазя дишането си нормално. — Стани и излез от киното. Ще те следвам плътно — нареди ми Пач.
Не помръднах.
— Излез — повтори той. — Трябва да поговорим.
— За това, че трябва да принесеш в жертва човешко тяло ли? — попитах уж небрежно, но вътрешно направо примирах.
— Може би щеше да е сладко, ако вярваше, че е истина.
— Наистина смятам, че е истина!
Е, донякъде. Само че онази мисъл не спираше да се върти в главата ми — ако Пач смяташе да ме убие, защо още не го беше направил?
— Ш-ш-шт! — предупредително изшътка човекът от съседния стол.
— Излез или ще те изнеса на ръце — нареди ми Пач.
— Моля? — завъртях се рязко.
— Ш-ш-шт! — обадиха се отново до мен.
— Той е виновен — посочих Пач.
Онзи тип проточи шия:
— Виж какво, ако не млъкнеш, ще викна охраната.
— Добре, викни охраната. Кажи им да го разкарат! — отново посочих към Пач. — Кажи им, че иска да ме убие.
— Аз искам да те убия! — изсъска гаджето на съседа ми и се наведе към мен.
— Кой иска да те убие? — попита младежът. Все още надничаше над рамото ми, но беше добил озадачено изражение. — Там няма никого — осведоми ме приятелката му.
— Заблуждаваш ги и не те виждат, нали? — попитах Пач, ужасена от силата му, макар да презирах начина, по който я използваше.
Той се усмихна, но малко насила.
— О, боже! — размаха ръце във въздуха момичето. Изгледа гневно гаджето си с посланието „Направи нещо, де!“.
— Искам да замълчиш — каза ми той и посочи към екрана. — Гледай филма. Ето, вземи моята сода.
Изскочих на пътеката. Усетих как Пач ме следва опасно близо, но без да ме докосва. И така, докато излязохме от киното.
Вече извън залата, Пач ме хвана за ръката и ме поведе към дамската тоалетна.
— Какво толкова ти харесва в дамските тоалетни? — подразних го аз.
Той ме тикна през вратата, заключи я и се облегна на нея. Изпиваше ме с поглед, в който ясно личеше, че му иде направо да ме смачка.