— Много ме притискаш. Нуждая се от пространство.
Всъщност се нуждаех от граници. От сила на волята. Трябваше да ме затворят в клетка, понеже за пореден път доказвах, че не може да ми се има доверие в присъствието на Пач. Би трябвало да хукна към вратата, а не го правех. Опитах да убедя сама себе си, че не бягам, понеже ми трябват отговори, но това бе само част от истината. Не ми се мислеше за другата част. Свързаната с чувствата. Там, където съпротивата беше безсмислена.
— Криеш ли още нещо от мен? — настоях да узная.
— Крия от теб много неща.
— Какво например? — опасно се преметнаха вътрешностите ми.
— Например какво изпитвам сега, когато съм затворен тук с теб. — Пач облегна едната си ръка на огледалото зад гърба ми и наклони тежестта на тялото си към мен. — Нямаш представа какво ми причиняваш.
Поклатих глава:
— Съмнявам се. Идеята не е добра. Не е редно.
— „Редно“ може да означава различни неща — промърмори той. — В известен смисъл все още сме в безопасната зона.
Бях почти сигурна, че частта от мозъка ми, натоварена със самосъхранението ми, крещи: „Бягай! Спасявай се!“. За жалост кръвта забушува в ушите ми и не чувах добре. Явно и не разсъждавах трезво.
— Категорично редно. Почти редно — продължаван Пач. — Вероятно редно. Предимно редно.
— Може би не сега — шумно си поех дъх аз. С ъгълчето на очите си забелязах в стената алармата в случай на пожар. Беше на три, може би на четири метра от мен. Ако действах бързо, можех да прекося стаята и да успея да я стигна, преди Пач да ме спре. Охраната щеше да дотърчи и щях да съм в безопасност. А аз това исках… нали?
— Идеята не е добра — кротко поклати глава Пач.
Въпреки това се втурнах към алармата. Пръстите ми стиснаха лоста и аз го дръпнах надолу, за да го задействам. Само че лостът не помръдна. Колкото и да се мъчех, не успявах да го поместя. Тогава усетих в главата си познатото присъствие на Пач и си дадох сметка, че всичко е игра на мисълта.
Завъртях се с лице към него.
— Излез от главата ми! — Разгневено се втурнах обратно към него и го блъснах в гърдите. Пач отстъпи крачка назад, за да запази равновесие.
— Това защо беше? — попита.
— Заради цялата нощ. — Задето ме караше да полудявам по него, макар да знаех, че не е редно. Беше възможно най-нередното нещо. Беше толкова нередно, че го усещах като редно, а от това напълно губех контрол.
Сигурно щях да се изкуша да му ударя един право в челюстта, ако не ме беше стиснал за раменете и не ме беше приковал към стената. Помежду ни не беше останала почти никаква преграда — само тъничък слой въздух, но Пач успя да премахне и него.
— Да си го признаем честно, Нора. Ти адски си падаш по мен. — Погледът му беше много дълбок. — И аз адски си падам по теб.
Наведе се към мен и притисна устни към моите. Всъщност притисна почти цялото си тяло. Няколко най-стратегическите зони на телата ни се долепиха и докосването изцеди и последната ми капчица воля да се откъсна.
Все пак се дръпнах.
— Не съм приключила. Какво стана с Дабрия?
— Погрижих се.
— Какво точно означава това?
— Нямаше да запази крилете си, след като беше скроила заговор да те убие. В мига, в който опиташе да се промъкне обратно на небето, ангелите отмъстители щяха да й откъснат крилете. Рано или късно щеше да се случи. Аз просто ускорих нещата.
— Значи… просто ги откъсна?
— Те вече се разпадаха — перата бяха доста изтънели и оредели. Ако беше останала на земята още дълго, това щеше да покаже на другите паднали ангели, че и тя е като тях. Ако не го бях направил аз, някой от другите щеше.
Отклоних още един негов аванс.
— Ще се появи ли отново нежелана в живота ми?
— Трудно ми е да кажа.
Светкавично бърз, Пач улови подгъва на пуловера ми. Дръпна ме към себе си. Кокалчетата на пръстите му докоснаха пъпа ми. През тялото ми рукнаха едновременно лед и огън.
— Ти би могла да я победиш, ангелче — увери ме той. — Виждал съм и двете ви в действие и залагам на теб. Не ти трябвам за това.
— А за какво ми трябваш?
Той се засмя. Не рязко, а с кротко желание. Погледът му беше изгубил остротата си и беше насочен изцяло към мен. Усмивката му беше лукава… ала по-нежна. Нещо точно зад пъпа ми затанцува, после се сгуши по-ниско.
— Вратата е заключена — каза Пач, — а ние с теб имаме недовършена работа.