Тялото ми явно беше помело логичната половина на мозъка ми. Всъщност я беше заглушило. Плъзнах длани по гърдите му и сключих ръце около шията му. Пач ме вдигна до хълбоците си и ме накара да го обвия с крака. Сърцето ми препускаше лудо, но нямах нищо против. Притиснах устни към неговите и погълнах екстаза от докосването им до моите и от китките на ръцете му… сякаш всеки момент щях изригна от кожата си.
Мобилният телефон в джоба ми звънна. Откъснах се от Пач задъхана и телефонът звънна отново.
— Гласова поща — нареди Пач.
Някъде дълбоко вътре в себе си знаех, че е важно да вдигна. Не можех да си спомня защо — целувката беше накарала всичките ми грижи да се изпарят. Освободих се от него и се извърнах, за да не види колко ме е разтърсила тази десетсекундна целувка. Вътрешно пищях от радост.
— Ало? — обадих се, устоявайки на импулс да изтрия размазания около устните ми гланц.
— Миличка! — разнесе се гласът на Ви. Връзката беше лоша и гласът й се чуваше през пукота на статично електричество. — Къде си?
— А ти къде си? Още ли си с Елиът и с Джулс? — Запуших с длан другото си ухо, за да я чувам по-добре.
— В училището сме. Проникнахме с взлом — отговори ми тя палаво. — Искаме да поиграем криеница, но нямаме достатъчно хора за два отбора. Така че… да познаваш четвърти, който би искал да се включи?
Неразбираем глас промърмори нещо.
— Елиът иска да ти кажа, че ако не дойдеш и бъдеш партньор… чакай малко… какво? — каза на някого Ви.
В ухото ми се разнесе гласът на Елиът:
— Нора? Ела да поиграем. Иначе да знаеш, че в двора има едно дърво, на което пише името на Ви.
По вените ми рукна чист лед.
— Ало? — обадих се дрезгаво. — Елиът? Ви? Там ли сте?
Само че връзката се беше разпаднала.
Двадесет и седма глава
— Кой беше? — попита Пач.
Цялото ми тяло кънтеше. Отне ми известно време, докато отговоря.
— Ви е влязла с взлом в гимназията заедно с Джулс и Елиът. Искат да отида при тях. Мисля, че ако не отида, Елиът ще причини нещо лошо на Ви. — Вдигнах поглед към Пач. — Мисля, че ще я нарани, и ако не отида.
— Елиът ли? — скръсти ръце той и се смръщи.
— Миналата седмица в библиотеката намерих статия, в която пишеше, че е разпитван по време на разследване за убийство в предишното си училище, подготвителното „Кингхорн“. Влезе в компютърната зала и ме завари да чета статията. От онази вечер усещам, че се е настроил срещу мен. Ама много. Дори смятам, че е влизал в спалнята ми, за да открадне статията.
— Още нещо, което трябва да знам?
— Убитото момиче е било приятелка на Елиът. Намерили я обесена на едно дърво. А сега по телефона той ми каза: „Ако не дойдеш, в двора има едно дърво, на което пише името на Ви“.
— Виждал съм Елиът. Малко е наперен и е доста агресивен, но не ми прилича на убиец. — Бръкна в предния ми джоб и извади ключовете на джипа. — Ще отида да проверя как стоят нещата. Няма да се бавя.
— Мисля, че трябва да позвъним в полицията.
— Не — поклати глава Пач, — така Ви ще отиде в изправителното за влизане с взлом и разрушаване на собственост. Още нещо — кой е този Джулс?
— Приятел на Елиът. Беше в игралната зала, когато те срещнах там.
Той се свъси още повече:
— Ако имаше още един тип, щях да си спомням.
Отвори вратата и аз го последвах навън. Един чистач с черни панталони и работна кафеникава риза метеше остатъци от пуканки във фоайето. Сепна се, когато видя Пач да излиза от дамската тоалетна. Познавах го от училище. Бранд Кристенсен. Ходехме заедно на английски. Миналият срок му помогнах да напише един доклад.
— Елиът очаква мен, не теб — казах на Пач. — Кой знае какво ще се случи с Ви, ако не се появя. Не искам да поемам този риск.
— Ако ти позволя да дойдеш, ще изпълниш ли стриктно каквото ти кажа?
— Да.
— Ако ти кажа да скочиш?
— Ще скоча.
— Ако ти кажа да останеш в колата?
— Ще остана в колата. — В по-голямата си част беше истина.
Навън на паркинга Пач насочи ключодържателя си към джипа и габаритите примигнаха. Изведнъж той се закова на място и изруга тихо.
— Какво има?
— Гумите.
Сведох поглед и наистина двете гуми от страната на шофьора бяха спукани.
— Не мога да повярвам! — възкликнах. — Да съм минала през два пирона?