Пач клекна до предната гума и прокара длан по нея.
— Отвертка. Било е предумишлено нападение.
За момент си помислих, че за пореден път ми рови в съзнанието. Може би Пач имаше свои причини да не иска да ходя в гимназията. В крайна сметка не беше тайна какво е отношението му към Ви. Но нещо липсваше. Не усещах Пач никъде в главата си. Ако влияеше на мислите ми, явно беше намерил нов начин за това, понеже доколкото можех да преценя, случващото се пред очите ми беше реално.
— Кой би го направил?
Той се изправи и отвърна:
— Списъкът е дълъг.
— Да не искаш да кажеш, че имаш много врагове?
— Ядосал съм доста хора. Мнозина правят залози, които не могат да спечелят. А после винят мен, задето съм спечелил колата им или нещо по-голямо.
Пач отиде до един двуместен автомобил, отвори шофьорската врата и седна зад волана. Бръкна под волана, ръката му се скри от поглед.
— Какво правиш? — попитах, застанала пред отворената врата. Само си губех времето, понеже прекрасно знаех какво прави.
— Търся резервния ключ. — Ръката му отново се показа, стиснала две сини жички. Сръчно ги оголи и ги допря. Двигателят изрева и се запали, а Пач ме погледна и нареди:
— Слагай колана.
— Няма да участвам в кражба на кола.
— Колата ни трябва, а на тях в момента не им е нужна — сви рамене Пач.
— Но е кражба. Не е редно.
Той не изглеждаше ни най-малко притеснен. Всъщност беше доста спокоен, седнал на шофьорското място. „Не му е за пръв път“, помислих си.
— Първо правило при автокражбите — осведоми ме той с усмивка: — Не се мотай дълго на местопрестъплението.
— Чакай малко — вдигнах пръст аз.
Затичах се обратно към киното. Докато влизах, в стъклената врата видях как на паркинга зад мен Пач излиза от колата.
— Здрасти, Бранд — обърнах се към момчето, което метеше пуканки с метла с дълга дръжка.
Бранд погледна към мен, но нещо над рамото ми бързо привлече вниманието му. Чух вратата на киното да се отваря и чух Пач да идва към мен. Приближаването му не се различаваше особено от това на облак, който закрива слънцето, затъмнява околността и предвещава буря.
— Какво става? — попита Бранд несигурно.
— Имам проблем с колата — казах, като прехапах устни и се опитах да издокарам мило изражение. — Знам, че те поставям в неловко положение, но понеже миналия срок ти помогнах с онзи доклад за Шекспир…
— Искаш да ти заема колата си.
— Ами… да.
— Тя е таратайка. Не е джип „Командър“. — Гледаше право към Пач, все едно се извиняваше.
— Върви ли? — попитах.
— Ако имаш предвид дали се въртят колелата, да. Но не я заемам.
Пач отвори портфейла си и му подаде три чисто нови стодоларови банкноти. Овладях изненадата си и реших, че е най-добре да играя играта.
— Промених си мнението — каза Бранд с ококорени очи и прибра парите. Бръкна в джоба си и хвърли ключовете на Пач.
— Марка и цвят? — попита той, улавяйки ключовете.
— Трудно е да се каже — отчасти е фолксваген, от части шевролет. Била е синя. Преди да ръждяса и да стане оранжева. Нали ще напълните резервоара, преди да ми я върнете? — каза Бранд, но прозвуча така, все едно стиска палци зад гърба си и си пробва късмета.
Пач извади още една двайсетачка.
— Ето, в случай че забравим — пъхна я той в предния джоб на униформата на Бранд.
Когато излязохме, казах на Пач:
— Можех да го убедя да ми даде ключовете. Трябваше ми само още малко време. И между другото, защо чистиш маси в „Бордърлайн“, след като си фрашкан с пари?
— Не съм. Спечелих парите на билярд преди няколко вечери. — Пъхна ключа на Бранд в ключалката и ми отвори предната врата. — Банката официално затвори.
Понесохме се по тъмните и притихнали улици на града. Не след дълго стигнахме до гимназията. Спряхме колата на Бранд от източната страна на сградата и Пач угаси двигателя. Дворът на училището беше обрасъл с дървета, чиито клони бяха неприветливи, изкривени и покрити само с парцали мъгла. Зад тях чернееше сградата на гимназията.
Основната част на постройката е от края на деветнайсети век и след залез много прилича на катедрала. Сива и вещаеща лоши поличби. Много тъмна. Много пуста.
— Имам лошо предчувствие — признах, оглеждайки черните и пусти правоъгълници на прозорците.