— Искаш да кажеш, че е познавал убиеца си? — попита Аш.
Рия сви рамене. Ериксон погледна замислено Сузан.
— Бяхте ли близки с Лука, Сузан?
— Не особено. Познавах го доста добре преди да умре, но когато се върна заедно с Михаил бе променен, студен… Даже не ми харесваше да съм в една стая с него. Като на всички.
— Иначе казано — обади се Аш, — не страдаме от липса на заподозрени. Михаил казваше, че е дошъл да съди недостойните, а такива никога не са липсвали в Шадоус Фол. Очевидно някой от тях го е пребил до смърт.
2.
Неочаквани отговори
Минаваше пладне и времето за обяд бе минало, когато автобусът свали Джеймс Харт на кръстовището и се отдалечи с рев сред облак от изгорели газове. Харт се огледа с надеждата да зърне някакъв признак за наличието на цивилизация, за предпочитане някое кафене, където сервират топла храна и студени напитки, но навсякъде, докъдето поглед стигаше, се бе ширнала безкрайна пуста земя. Нямаше никакви обозначения, само два пресичащи се пътя, извиващи към хоризонта — и двата с прашния, занемарен вид на пътища, по които от изгрев до здрач има оскъден трафик. Харт внезапно се изкуши от мисълта да изтича след автобуса, да му извика да спре, но не го направи. Неговата решителност и картата на дядо му го бяха довели до тук и мътните го взели, ако се откаже сега. Не би допуснал да го разколебае едно незначително обстоятелство като това, че се е озовал сам сред пустош, отдалечена на мили от каквото и да е населено място. Или пък фактът, че не бе хапвал или пийвал нищо след закуска рано сутринта и стомахът му вече се бунтуваше. Харт стисна силно устни. Няма значение, че е гладен. Че е изморен — също. Това мъчително пътуване бе продължило цели четири дни и той нямаше да се откаже сега.
Извади портфейла си, измъкна писмото на дядо си и внимателно го разгъна. Нямаше нужда да го чете. Беше го чел и препрочитал толкова пъти, че го бе научил наизуст вече, но си струваше да погледне картата. Струваше си, за да си спомни защо бе изоставил всичко, което имаше и се надяваше да има в бъдеще, за да се втурне подир някакъв блян чак до това отдалечено място. Блян на име Шадоус Фол. Той грижливо разгледа листа хартия, сякаш търсеше някоя следа или знак, които някак си е пропуснал.
Хартията бе пожълтяла от времето и бе прокъсана там, където бе сгъвана и разгъвана многократно. Беше писмо от дядо му до баща му, изписано по онзи педантичен калиграфски начин, който вече никой не си даваше труда да изучи. Писмото бе единственото ценно нещо, което Харт наследи, когато майка му и баща му загинаха в катастрофата. Мисълта му, както винаги, се задържа върху спомена. Вече шест месеца откакто бяха мъртви, а на него му бе трудно да повярва, че наистина ги няма. Че няма да му натякват за дрехите, да се оплакват от прическата му или да го критикуват за липсата на амбиция. Бе отишъл на погребението, бе видял общия, по тяхна инструкция, гроб, беше си взел последно сбогом, но въпреки това понякога се улавяше, че се ослушва да чуе гласовете им или познатите стъпки.
Прочитането на завещанието не му помогна много. Всичките пари отидоха за разноски по погребението и за разплащане на стари дългове и единственото нещо, което остана, бе плик с краткото послание, изписано с почерка на баща му: „Да се отвори само след смъртта ми, единствено от сина ми Джеймс.“ Вътре в плика бе намерил писмото на дядо си, в което имаше ясни, кратки указания как да намери малкото затънтено градче Шадоус Фол. Градчето, в което преди тридесет и пет години бе роден Джеймс Харт и което бе напуснал на десетгодишна възраст. Град, който изобщо не си спомняше.
Не помнеше нищо от предишния си живот. Детството му бе забравено, изплуваше рядко в тревожните му сънища, които едва си спомняше, щом се събудеше. Родителите му никога не говореха за него и отказваха да отговарят на каквито и да е въпроси, макар че понякога долавяше кратките им приглушени разговори, когато си мислеха, че той не ги чува. Чу достатъчно, за да е наясно, че панически са избягали от Шадоус Фол, преследвани от някого или нещо толкова ужасно, че никога дори не намекваха за него, даже един пред друг. Каквато и да бе тяхната тайна, те я бяха отнесли в гроба.
Сега той се завръщаше в Шадоус Фол. По един или друг начин щеше да получи някои отговори.
Джеймс Харт бе среден на ръст, обикновен на вид, малко по-широк в кръста, отколкото можеше да си позволи, но не чак толкова, че да се безпокои. Имаше по-съществени неща, които го тревожеха, и това си личеше по изпитото му лице и неспокойния поглед. Бе облечен в раздърпани, удобни дрехи, а дългата му тъмна коса бе прибрана отзад на тънка плитка. Бе още обяд, но той вече се нуждаеше от бръснене. Имаше също така вид на човек, решен да остане там, където е, колкото и дълго да се наложи.